|
През този ден стотина пъти си казах “запази самообладание”, но повтарянето като мантра не подобри положението.
Месомелачката от изминалия ден блъскаше мислите из главата ми и заплашваше да превърне мозъка ми в гнусна слузеста пихтия. С ясното съзнание, че ако не успея да укротя адреналина в тялото си, сигурно ще посегна физически на някой, се запътих към фитнеса. Преоблякох се скорострелно и с широки крачки се запътих към басейна. В движение наместих шапката, очилата и без да забавя ход минах под душовете. По пътя бегло регистрирах, че в басейна има двама плувци, а дежурен треньор е онова симпатично и мило момче, за което моментално щях да се омъжа, ако бях десетина години по-млада. Знаех името му, но умишлено го наричах „тренер”. Трябваше да пазя дистанция, защото иначе...о, иначе нямаше да се въздържа в опитите си да го направя мой.
Неведнъж го бях гледала как плува и това ми доставяше безкрайно удоволствие. Дори и от ръба на басейна се усещаше неговото удоволствие от водата и това ме наелектризираше всеки път. Ритъмът му на плуване обикновено е равномерен придружен от онова бавно, разтегливо протягягане на ръцете напред като плахо докосване на любима жена. Но когато плува бътерфлай сменя рязко такта - превръща се в агресор, който превзема водата загребвайки мощно с двете си ръце– замах, ритане, още един замах докато последва мощно обръщане с изплискване на вода от басейна и гмурване към дъното с изстрелващо и грациозно движение на делфин.
Този треньор никога не излиза басейна през стълбичката. Винаги миг преди да достигне ръба на басейна се гмурва надълбоко. Появяването му е предшествано от мехурчета въздух, които излизат на повърхността като при отварянето на силно газирана напитка. След това всичко се случва толкова бързо, а на мен ми се иска да запечатам този момент на лента и да си го пускам на бавен каданс. Виждам как пръстите му се вкопчват в ръба на басейна и притеглят тялото му. Главата изскача скорострелно и водата започва като малък водопад да се стича по лицето му. Следва приплъзване на гърдите му покрай ръба, а мускулите на ръцете изпъкват за да задържат тялото за секунда. Кракът му стъпва на плочките, следва рязко излизане от водата, а водата се пени след него недоволна, че го е изтървала от прегръдките си. Миг стои приклекнал и след това тялото му се разгъва и изпъва. От банските продължава да се стича вода на малки струйки, по цялата кожа блестят капчици и като малки лупи увеличават неговия магнетизъм.
…………
Хвърлих хавлията на първия шезлонг, изритах джапанките и - плясссс – не особено елегантно се сгромолясах с главата напред във водата. Тишината под водната повърхност заглъхна ушите ми, но мислите продължиха да крещят. Дори не изчаках да се издигна на повърхността и яростно заритах с крака, след секунда включих и ръцете с остър замах. При поемането на въздух чух някой да ми вика. Можеше да бъде само треньорът, но в момента не ме интересуваше колко вода изплисквам, дали ръцете ми влизат правилно във водата, дали не са ми увиснали лактите и дали коленете ми са достатъчно изпънати. Просто исках да избия обзелия ме бяс с претоварване на тялото си до такава степен, че единствената ми мисъл да бъде как да се добера до леглото.
Обърнах се на стената без да ме интересува, че хигиенистката пак ще размаха изтривалката с възмущение колко много вода е изплискана. При следващото поемане на въздух видях фигура, която вървеше покрай басейна, приглушено чух отново да ми се вика. Ще почака малко – реших – поне двадесет дължини ще почака. После – ако реша – ще чуя лекцията „не се бори с водата, а се плъзгай по нея”. Но само ако аз реша.
Схващането започна от пръстите на десния крак и се разпростря към бедрото скорострелно. Докато мозъкът ми регистрираше болката, несъзнателно отчетох факта, че явно имам мускули и на подбедрицата, щом успяват да се схванат. Схващането и на бедрото обаче ме накара да изкрещя във водата и да се свия на кълбо. Водата намери освободено от въздуха пространство в устата ми и нахлу бързо и нахално. Носът ми се изпълни с неприятния мирис на дезифенктанти. Дробовете ми запрортестираха, опитаха се да изкашлят непривичното съдържание, но водата се настани в тях още по-удобно като пареше всичко, до което се докосваше и ме изпълваше, изпълваше…
Давя се – регистрирах сякаш някъде отдалеч. Знаех, че борбата е безсмислена – просто трябваше да се отпусна и водата щеше да ме изкара на повърхността. Притворих очи, извиках спомена си за успокояващия глас на треньора, когато ме учеше как да се спасявам сама, и разперих ръце. Дяволски болеше не само в гърдите, но и в синусите, краката…
Късно е – помислих си когато не усетих познатото изплуване.
Не се бори – заповядах си разчитайки, че някъде по алвеолите в белите ми дробове са останали молекули въздух, които ще ме избутат нагоре.
Потъвам – примирих се. Вече дори не изпитвах отчаяние и паника. Бе късно да се боря, а и нямах желание. Бях уморена, но продължавах ясно да виждам плочките на басейна, сянката на въжето, ограничаващо коридора, подводната лампа...Водата около мен бе в идеален покой.
Изведнъж ударна вълна разбърка покоя на водата и ме изтласка леко напред. Желязна ръка ме хвана под мишницата, пръстите се впиха в плътта ми, тялото ми тръгна нагоре.
Някой зад мен даваше команди. Главата ми се показа над водата и клюмна напред.
- Не, не – чух до ухото си топлият глас.
- Да не пия вода ли? – помислих си и се усмихнах в съзнанието си.
Пръсти хванаха брадичката ми и запратиха главата ми назад така, че прешлените по врата запротестираха скърцайки. След това тялото ми бе завъртяно и гърбът ми болезнено се удари в ръба на басейна. Охххх.
Видях през полуотворените си очи лицето на треньора. Бе толкова близко, че можех да се протегна и да го целуна.
- Хвани я под мишниците – нареди топлия глас и главата изчезна под водата.
Две ръце се впиха в подмишниците ми. Още две ме обгърнаха около бедрата и ме повдигнаха. Гърбът ми застърга болезнено по ръба на басейна. „Пичове, по-леко” – щях да кажа, ако исках да говоря. А аз не исках. Исках само да бъда оставена да се рея в пространството без болка в гърдите, краката, разума…
Суетнята около мен продължаваше. Докато единия мъж ме придърпваше по пода, треньорът изскочи от водата. Грациозността му беше изчезнала.
Ръцете му ме сграбчиха и усукаха тялото ми докато изтръгваха очилата за плуване. Леко с косата - исках да извикам, но шапката, която той махна рязко, вече беше изскубнала няколко косъма.
Сега лицето ми гледаше надолу в сивите плочки. Миг след това коляното му се заби в стомаха ми. Охххх – отново изохках на ум когато челото ми се дрънна в пода веднъж. После пак изтрака болезнено докато той ме тръскаше. Топла вода потече от устата ми и влезе в очите ми.
- Добре, добре – чух топлия глас.
- Добре ли? – изкоментирах на ум – сега е добре, а онзи ден като ме критикуваше за увиснатите лакти хич не беше доволен.
- Да я обърнем – каза той на другия мъж.
Над тялото ми се бяха навели още два мъже, които не познавах. Хммм, да съм в ръцете на трима мъже – коя жена не си е мечтала за това – усмихнах се наум пак.
Само че тези мъже хич не бяха нежни. Стовариха ме болезнено по гръб, задърпаха краката ми, китката на едната ми ръка цопна във водата.
- Оставете ме, добре съм – отново наум изкомандвах. Не изках да ме местят повече, въпреки че пода беше студен и тялото ми настръхваше.
Топлата буза на треньора се долепи до гърдите ми. Чувството бе толкова приятно, че ако можеш щях да изкрещя когато секунда след това топлината изчезна.
- Има пулс – констатира той.
Естествено, че имах. Бях жива все пак, усещах, мислех...само дето не дишах, но това не ми пречеше и не ме притесняваше вече.
Докато вдигаше нагоре брадичката ми се опитах да се взра в загриженото му лице. Не можех да разбера какво го притеснява, след като аз бях добре. Докато се чудех лицето му започна да се размазва, около него настъпваше мрак. Само светлите му очи останаха като малки светлинки. Взрях се в тях. Светлината в очите му ме притегляше и притегляше.
А поглъщането на точно тези очи не болеше. Даже не бе тъмно и страшно, а приятно светло. Но бе дълбоко. Потъвах и вече нищо няма значение. Времето спря. Вече нямаше вселена. Има само днес.
Интересно е колко различни образи преминават в погледа на две очи докато те възприемат.... Първо разширяването на зениците, бясното извикване на образи, спомени и ситуации - скоростното сравняване и търсене на най-подходящото решение.... Само един малък миг от частица време - а виждаш толкова много "лица" проектирани върху отсрешните очи. Вътре като малки тънки слюдички се бяха наслоили загриженост, болка и паника. Чакаха нечии нежни пръсти, които внимателно и грижовно да ги разместят за да открият и премахнат източника на негативните мисли.
А дали тези малки слюдички нямаше да се разтопят като заскрежен прозорец, ако допра устни и им дам дъха си?
Сякаш усетил мислите ми той се приближи. Ще ме целуне – зарадвах се преди да потъна в мрак. Последното, което усетих, бяха топлите му устни като в онова стихче:
Първият ти дъх с мен
раждане ще е - мистично,
ще мирише на трева, земя
влажно и първично
ще ме вдишваш настървено
за да помниш и да пресъздаваш...
Нещо ме задушаваше. Гадни пръсти бяха стиснали носа ми в желязна хватка, а мокра твърда уста бе покрила моята и насилствено издишаше в мен. Вратът ми болезнено протестираше изкривен назад.
- Да не съм ти надуваем балон – понечих да изкрещя, но от устата ми изригна само вода. Хладен въздух влезе в дробовете ми, сбори се с остатъците вода и изкара всичко излишно с раздираща кашлица на дългогодишен пушач.
Очите ми щяха да изхвръкнат от орбитите.
- Спокойно, спокойно – треньорът хвана главата ми и я придържа настрани докато дробовете ми се опитваха да решат да дишат ли или да кашлят.
Той премахна залепналите по лицето ми кичури и хвана лицето ми с две ръце.
- Погледни ме – повдигна главата ми нагоре и почти докосна челото си до моето. – Погледни ме. Добре си, няма страшно. Справихме се. Чуваш ли ме? Справихме се.
- С кое? – дрезгаво попитах аз.
Незнайно откъде около нас се бяха събрали десетина човека.
- Боже, миличката, нищо не помни! – възкликна чистачката.
|
Удавих се - част 1
