Знаеш ли... някои хора отделяме много години от живота си за да си изработим перфектната маска. Защитаваща ни от вятър, дъжд, буря, не се напуква и все е красива. Обаче понякога ни тежи. И искаме да я махнем ...тогава установяваме с раздразнение, че така се е слепнала за нас, че не си разпознаваме лицето зад нея.

И какво от това, че е красива и устойчива, когато ни пречи да дишаме и да усещаме с порите на съществото си допира? Гледаш по улицата хора...жени, мъже... Те нито са толкова хубави каквито си мислим, че сме ние / а всеки е хубав по своему/, нито са завършили нашето елитно образование / примерно/, нито са облечени в нашите елитни парцалки... бе нямат нито една от нашите екстри. Но се държат за ръце, бутат бебешка количка, усмихват се топло един на друг...

И колкото и кисело да се опитваме да ги ухапем или да се самозалъжем, че са лузъри, затънали в битовизми - всъщност лузърите сме ние. Защото нямаме простичкото щастие.

За маската ...няма да падне отведнъж, то е ясно. С дращене, дърпане и удряне в стената пак няма да стане. Обаче все ще се умориш ...ти ще се умориш сама от нея. И ще й позволиш по естествен път да се напука...да се поотчупи...за подходящия човекомъжолюбовникоприятел... Първо малко. Ако забележи лекото несъвършенство и остане- значи си струва още малко да оставиш да се отчупи...И така ще откриеш, че си останала само с няколко лесно махваеми парчета, които няма да ти липсват изобщо...А човекът е останал до теб докрай, извървяли сте заедно процеса и дори сте установили заедно, че БЕЗ НЕЯ изглеждаш уау, по-гот.

Най-малкото ще си кажеш, като всяка модерна мацка, че на всяка маска й минава модата бре

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите