Еди се беше свил в малката стаичка и държеше колената си. Капчица пот тръгна от косите и се стече по дясната му буза. Напрежението се четеше в очите му, а цялата му мускулатура беше напрегната. Изпъкналите вени набраздяваха иначе гладката кожа и силно контрастираха с нейната белота.
Денят беше горещ и задушен, а малкото вентилаторче бръмчеше немощно и по никакъв начин не успяваше да промени климата на стаичката. Единственият ефект от него бе шумът, който вдигаше – отдавна бе разцентрован, а годините от последното му смазване не можеха да бъдат преброени на пръсти. Неприятна и зловеща миризма изпълваше помещението.
Мисълта, че посещението при арабина му донесе такива невъобразими проблеми, не го измъчваше толкова, колкото тази, че сам знаеше какъв риск поема; каква цена можеше да плати за това си решение. Имаше сериозни колебания преди да отиде и си спомни как Грег многократно се опитваше да го разубеди.
- Заклевам те Еди, не го прави! Един приятел отиде при него и после изчезна за три дена. Когато го видях, не приличаше на човек. Беше отслабнал десет килограма и каза единствено, че едва е оцелял и никога, ама никога да не стъпвам там.
Това каза Грег броени часове по-рано и с усмивка потупа Еди приятелски по рамото. “Само да го бях послушал”, помисли си той отново.
Отвън се чуха тежки стъпки, които кънтяха от все по-близо и по-близо. Еди се вслуша напрегнато. Изведнъж светлината угасна. Скърцането на дръжката прозвуча като писък в тъмното помещение. За момент той се запита дали е заключил. Вратата се разтресе мощно. Настана тишина. Почти веднага след това дръжката заскърца още по-скоростно и вратата отново се разтресе.
- Заето! – извика Еди нервно и отново сведе глава.