Предпочитам да приключвам без обвинителни актове - като не става, не става, няма нужда от обяснения, много ти благодаря, прекрасно беше, научих много, пожелавам ти всичко най-прекрасно - обикновено обилно поемам вината; всъщност няма значение. Руините са достатъчни, загубата и за двете страни не е малка, няма смисъл да продължаваме да се изясняваме, разрушаваме, поправяме(!????) - да се поправяме взаимно, въпреки че всеки сам по себе си е съвършен?
На това ми приличат всички подобни обвинителни актове - на обречен опит за поправяне на другия, за докарването му до съвършенството, което ние си представяме, но той не е - няма по-глупав и жалък опит да излезеш от една връзка. Да обвиниш другия, че не е такъв, какъвто си искал, представял, очаквал???? Чия е вината за това? Дали в съвършената цялост и завършеност на другия, каквато и да е тя, или в собствената ни глупост, очаквания, претенции и тем подобни?

Всъщност признавам, че не съм чувала обвинителни актове; но не съм и произнасяла в края на връзките;
бахти тъпия театър на егото трябва да е това - да се изправиш срещу някого, за да му обясняваш защо не е съвършен според собствените ти (идиотски понякога) претенЗии.

И човек не се променя, става все повече себе си, нема се пуашиш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите