Задавала съм си всички тези въпроси през всички тези години.
Заблудата при много от нас идва от мисълта, че ще нараниш някого като го изоставиш. Ще нараниш децата си като им отнемеш правото да бъдат и с двамата си родители, ще нараниш своите родители и тези на човека, за когото си се омъжила, ще огорчиш приятелите и хората, които са приели да ви виждат заедно, с няколко думи ще развалиш комфорта на много хора с една такава стъпка, умножено по две. И почвам да мисля мога ли да направя такова нещо или не мога. Струва ли си да го направя или по-добре да мачкам чаршафите, както каза една от участничките, докато премине бурята. Стисках зъби, тъпчех себе си и егоизма си. И не съм държала никого на колене, за да бъде до мен. Не съм такъв тип жена. Не дресирам, не опитомявам, не искам нищо, което не е възникнало по естествен път. Хората или си пасват и се подушват, или се почва една игра за надмощие, която на мен не ми е забавна. Не се боря за никого. Бих се борила за всяка кауза, но не бих се борила да задържа някого в живота си, ако той не го е осъзнал и поискал сам. Ти го каза - не не може, а не иска.
Мазохизъм е да. Хем да съм щастлива с човека, когото обичам, хем да не нараня този, когото преди това съм обичала. С ясното съзнание, че това не може да продължава вечно. И вече не продължава

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите