Ами, точно този дългогодишен мазохизъм не ми е понятен.
Как може двама души да кютат с десетилетие в безлюбовие, все едно че няма никакъв проблем?!
Как може да обичаш и да не искаш любимият човек да е с теб, да се събужда до теб, да не пропуснеш важните моменти в живота му, да можеш да го държиш в обятията си когато пожелаеш? Не една, не две, пет, десет години... Това при краткия ни живот ми се струва огромно разхищение?!
Ти чувстваш ли се удовлетворена от това разкрачено, двояко положение?
От огромното опровержение на този човек, че те обича?
Вече сме 21 век и няма сила, която да попречи на двама души да бъдат заедно, освен ако не говорим за талибаните или за Мумбай, където ги женят шестгодишни, или ги дерат живи за прелюбодейство. Кое на твоя човек му попречи да бъдете заедно?
Кое на теб ти попречи да потърсиш щастието на по-къса дистанция, не толкова непосилно дълго, да се опиташ да превържеш раните, вместо да ги прихлупваш с влажния парцал на "емоцията" отгоре?
След като те е предал, къде е любовта, освен в думите?
Как може десет години да се събуждаш до друг и това да не ти причинява болка, да не се опиташ да промениш нещата, ако трябва - да ги взривиш?
С какво такова устройство на живота е полезно за едно дете - с лицемерието ли? Ако те обича, човекът сигурно би приел не само теб, но и детето ти. А маргиналният съпруг на хартия с какво би бил по-малко баща, ако ти споделяше живота си с друг? Ако те е обичал (съпругът, де), в което малко се съмнявам, как не ти е било обидно да го държиш на колене толкова време, само и само да те задържи наблизо?
Със сигурност знам, че ако една любов е останала неосъществена по този начин, то е не защото човекът не е можел, а защото не е искал. За мен всичко това щеше да означава една огромна лъжа и сигурно бих рухнала.
Когато се случи на мен такава раздяла, заминах на 3 хиляди километра оттук.
Естествено е падението да е огромно, да се усеща във всякакъв смисъл опустошен, до степен да се чувстваш мъртъв, с празна душа. Обаче как се понася такова усещане с години?! Откъде този душевен ресурс, без да те подкопае като човек, като личност? Поне психолози и учени по мозъка (доколкото може това чудо да се опознае) твърдят, че загубата на близък, любим човек (вкл. развод) е най-разрушителния възможен стрес, който можем да изпитаме. С огромни последствия за здравето и психиката, нямащ равен, освен войната.
Е, при мен бягството се оказа успешен тест. Отдавна сме заедно. Който иска, чувства и вярва в себе си, намира начин да бъде щастлив - аз мисля така.
А това, че някой някому е позволил да лапа "жива емоция" десет години и да си мести (любовта) от единия в другия крачол, е само заради малодушието на донора.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите