Здравей, Дакота,
Мисля, че вече напълно си върнах обичайното равновесие и здрав разум и ми се иска да ти кажа – вече на бистра глава – какво всъщност ме взриви в темата ти.

Личните ми травми със сигурност наляха масло в огъня, но не мисля, че са ключов фактор – след всички дългогодишни усилия, тази тема за мен е отдавна изстрадана и затворена страница. Имам вече и дълъг стаж като терапевт на жертви на насилие, познавам тази тема изключително детайлно - и една новинарска статия за изнасилване сама по себе си не може да ме извади от релси, уверявам те!

Другото сигурно е, че не съм нито пуритан, нито морализатор, напротив – възгледите ми за света – и в частност за секса – са изключително либерални. В общи линии мога да приема всичко, с някои дребни изключения. Мога да направя разлика между фантазия и реалност и съм напълно наясно, че ако получаваш ерекция от сцени на насилие това не те прави изнасилвач, както и ако една жена фантазира как й се изрежда футболен отбор, това не я прави курва.

Има обаче някакви основни „закони”, които са фундамент на живота въобще. Колкото и примитивно да изглежда, човешкото съществуване е изградено върху представата за добро и зло. Тази представа е вградена в телата ни дълго преди да я концептуализираме – доброто носи наслада, а злото – болка. Повечето зрели хора знаят, че и двете съществуват навсякъде около нас. Ако са имали късмет с читави родители, са разбрали, че по широкия свят има много зло, но винаги има поне едно добро място – убежище, където можеш да разчиташ на закрила.

За малките деца (ако са късметлии) това са родителите. Когато пораснем, ролята на родителите се поема от всякакви институции – съд, полиция, църква. Доколко тези институции наистина ни защитават, е съвсем отделна тема – важното е, че това е тяхната изначална, подразбираща се функция. И част от нашето инстинктивно усещане за благополучие е доверието в стабилността на „доброто” – да знаеш, че каквото и да ти се случи, доброто го има, мястото му е известно и винаги можеш да потърсиш закрилата му. Знаеш, че има крадци, които могат да те оберат, но знаеш, че има и полиция, която да те защити от крадците.

Във виртуалното пространство тази роля се изпълнява от модераторите, както Дарки съвсем на място отбеляза. Никой не е толкова наивен, та да смята, че интернет може да се „почисти” от идиоти, нито пък това е необходимо. Всякакви хора седят зад мониторите, но дори да стане издънка, модераторът е „доброто”, което ще те защити.

И в тази семпла подредба на света инстинктивно вярват дори най-големите циници – обратното би било толкова непоносимо, че ничия психика не би го издържала. Именно заради това, най-големият човешки кошмар е когато доброто и злото се смесят и си загубят очертанията. Това взривява душата истински, а не самото зло.

Точно затова разликата между обикновения насилник и полицая-насилник е колосална. Всяка нормална жена знае, че съществуват изроди, които могат да я изнасилят. Насилници има, но има и полиция, която да ги накаже. Но когато самият полицай се окаже насилник, човек загубва тотално онези базисни ориентири, върху които крепи представата си за сигурност. Изведнъж доброто се оказва маскирано зло, злото почва да дебне отвсякъде, а спасение – отникъде. И именно това е, което вади от равновесие, повярвай ми.

Ако в темата ти имаше дори минимален намек за някаква саморефлексия и неудобство - примерно ако беше написал „Абе, хора, хванах се, че се дървя от сцени на насилие, чудя се дали съм нормален, на вас случвало ли ви се е?” – тогава аз поне със сигурност нямаше да реагирам зле. Напротив, щях да те разбера напълно. На абсолютно всички хора постоянно им се случва да мислят (и дори да правят) неща, от които се срамуват. Наличието на срам (или някаква подобна дума си избери) обаче е страшно ключов момент, защото тъкмо това дава знак, че доброто и злото са си по местата. Не са се смесили, само са се сбили.

Тъкмо този детайл при теб липсва. Ти не само се дървиш от насилие, ти се хвалиш с това. А когато ти кажат, че прекрачваш границата, дори се нахъсваш и продължаваш – онази метафора на Демона за виртуалното изнасилване беше много уместна. Казват ти „Спри, боли!”, а ти „О, знам, че ти харесва, това не е истинско „не”, признай, че ти е кеф!” Както вероятно са правили и онези полицаи с девойчето – а ти в случая, в ролята си на модератор, си тяхното буквално виртуално олицетворение. И повтори ситуацията дословно – модераторът пуска тема, неподозиращите жени влизат доверчиво „в бунгалото”, защото не очакват удар. И той вади палката, надървен от разнеслите се писъци. Това се случи долу-горе.

Всичкото това го приеми като опит за обратна връзка, рационално обяснение за някои емоционални реакции (вкл. мои) и желание да ти отвърна по същия овладян начин, както ти самият се държиш (който ценя), дори когато правиш неща, които не харесвам. Всъщност нямам лично отношение към теб – реакцията ми беше бурна, но беше срещу действията, а не срещу личността ти. Иначе си стоя зад всичко, което вече съм казала, но имах нужда да ти отговоря по-трезво и аргументирано. За да не остава нищо недоизказано, защото знаеш, че празните пространства най-лесно се пълнят с недоразумения.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите