|
Ако се придържаме към идеите на първоизточника, Платон всъщност не е противопоставял духовното и плътското, а просто е смятал, че материята следва духа – тоест поставял е духовното на първо място, а към вещите се е отнасял леко пренебрежително, наричайки ги „сенки в света на идеите” (брех!).
Следователно, ако един мъж порази духа ми, няма нищо по-естествено тялото да го последва, като това по никакъв начин не нарушава платонизма. Нещо повече, ако приемем, че най-голямото густо е когато и умовете, и телата станат на кълбо, значи то е именно платонично.
Иначе онова, което ми се струва, че ти имаш предвид под „платонично”, за мен е форма на най-обикновен нарцисизъм. Понеже копнежът по недостъпен обект, с когото липсва реален контакт, не е нищо друго, освен опиянение по собствените представи за субекта, а те винаги са негова лична проекция. Един вид – влюбваш се в собствената си идея (която е олицетворение на идеализираната представа за теб самия), а не в реалния човек (който често е в блажено неведение). Ако по някаква случайност обектът се материализира в кревата на субекта, обикновено настъпва тежък сблъсък с реалността, която субектът старателно избягва, защото не му отърва. Няма потребност от нея просто, не е тя това, което дига пулса и надрусва мозъка с разни приятни вещества. Съдбата на клетия обект е да зъзне и вкоченясва самотен на пиедестала, без никакво право на лично мнение и участие, не дай си боже неестетични движения или отделяне на телесни течности.
А вечна любов би могло да има вероятно, ако съществуват вечни хора, които да я изпитват, но доколкото ми е известно, дори най-големите късметлии най-късно до към 120 г. спират да са вечни.
|
Re: Вечната Любов. Платоничната Любов. [re: dalya_night]
