|
Да, голям творец. Заслужава да го наричаш човек... и мъж
Ще го копирам тук, защото е много хубаво написано, а иначе не се отваря без регистрация.
Пък си е и съвсем по темата.
<<Един мъжки тест - ако финалът на "Гран Торино" ви просълзява, значи сте в отбора. Казвам ви го като човек, чиято аларма в телефона е "Добрият, лошият и злият"... Клинт Истууд е направил 29-ия си режисьорски и 57-ия си актьорски филм като равносметка-завещание на нещата, на които вярва в киното и прощален автограф за феновете, които отгледа през годините. Каза го за "Ню Йорк таймс" в края на миналата година: "Няма много роли за 78-годишни. Сигурно не е лошо да играеш и иконом, но не е за мене. По-добре да остана само зад камерата."
Прощалният кадър идва след най-изненадващия финален дуел във филм на Истууд, а той разбира от финални дуели още от времето на "За шепа долари" (1964) при Серджо Леоне. Статичен план, камерата е високо над крайбрежен път, самотна кола се отдалечава към хоризонта и океанския залез, самият Клинт пее (или по-скоро нашепва в дрезгав речитатив) думите от песента с името на филма (за по-изкушените: So tenderly your story is/nothing more than what you see /or what you've done or will become/standing strong do you belong/in your skin...). За тези, които не знаят - вън от пищовите Истууд е и джазов пианист и композитор (наскоро направи документалния Piano Blues за хората от жанра, които обича), негова е болезнената биография на Чарли Паркър "Птица" (1988), стигнала българските екрани във време, когато силовите му филми не се допускаха тук. А не се допускаха, защото в тях оръжието на Клинт най-често бранеше обикновената, човешка страна на американската мечта - да си себе си, да си свободен, да си срещу собствената си полицейска бюрокрация, така както си срещу патологичния сериен убиец, застрашаващ общността отвън ("Мръсният Хари", 1971).
Както се полага на малък градски уестърн, "Гран Торино" е за простите важни неща – тези, за които си струва да се живее; тези, за които си струва да се умре. Както и в джаза, Истууд държи основната тема (непреклонният силен мъж, изправящ се саможертвено за кауза), но вниманието му е към вариациите над нея, даващи живот на историята и плът на чувствата. В тях става дума за цената на насилието, за дълга на по-силния пред слабите и невинните, за куража да срещнеш греховете от миналото си. В "Гран Торино" Уолт Ковалски Истууд е и с грубия език и кодовете за добро и зло от Мръсния Хари, и с житейската съдба на Бил Мъни от "Непростимо" (1992, първият му "Оскар" за режисура, никога не е удостояван като актьор). Скорошен вдовец с жена светица, старомоден моралист и стоик, настръхнал с недоверие към новото време, готов да извади карабината си на ветеран от Корея срещу всеки, който влезе в територията му. И не само в моравата пред дома му в детройтското предградие, където е единственият останал бял сред източните пришълци, а най-вече във вътрешните рубежи на горд самотник.
Както в "Момиче за милиони" (2004), Истууд и тук изглежда не на място и извън времето си, скаран е със семейството си и отчужден от своя бог, спори с него през местния свещеник. Изкуплението му минава през защита на уязвимото добро, залагайки себе си. При Леоне нуждаещите се бяха невинни максикански влюбени; в "Бледият ездач" (1985) - беззащитни миньори; в "Непростимо" - поругани проститутки; в "Момиче за милиони" - повярвалата му млада боксьорка в кома. В "Гран Торино" е шарената група на азиатските му съседи. Те виждат във високия беловлас мъж, готов да извади пушката си в тяхна защита, богоподобна фигура, наричат го в лицето "бели дяволе". Важна част от мисията му при тях е превеждането с житейски пример на останало без баща момче до готов за живота мъж (вече сме го виждали в "Съвършен свят" (1993), но там бащинската фигура беше оставена на Кевин Костнър). Както винаги при Истууд, финалните морални жестове са важни колкото и решителните изстрели, във филмите за "Мръсния Хари" и "Непростимо" жестовете бяха на възмездие, в "Момиче за милиони" до убийството се стигаше от милосърдие, сега то е акт на разкаяние. Така Клинт оставя есенцията на собствения си мит - ангел хранител за добрите и праведните, наказващ дявол за грешните и понякога за себе си.
Примерът на "Гран Торино" е в чист вид и стилово, изчерпват го две думи - директност и естественост. Както сам Истууд казва в текста на песента - "с нежност към историята, не повече от това, което се вижда..." Лаконизма на стила Истууд дължи на работата си в телевизията - седем години в уестърн сериите Rowdy (1957 - 1964), преди Серджо Леоне да го вземе в лятната пауза между два сезона за Мъжа без име в "За шепа долари" (хонорарът и той е "шепа" - $15 000). Познава се по подвижната камера и вклиняването й в епицентъра на действието, долните гледни точки в решителните моменти, вниманието не към оръжието, а към ефекта от него. Другия ефект вече го изяснихме - той е извисяващ и влиза под кожата завинаги. >>
|
Re: Много думи, малко примери :-Р [re: Aлиca.]
