За един наем

Иван Ланджев

По това време нямах никакви пари, даже по-никакви от обикновено. Съвсем никакви. Това обстоятелство ме запокити право зад рецепцията на един скапан хотел в разнебитените части на центъра - там, където софийските сгради са показали завидно упорство и са се изплезили на бомбите. Където Чърчил е искал да сее картофи, аз заработих (относително казано) като администратор. Беше за един наем време. Записвах посетителите, отписвах ги и се грижeх за забавлението им. Мястото беше ужасен бардак и забавлението се заключаваше в курвите. Идваха всякакви - плешиви развратници с изпотени чела, разгонени странници, господа с дребен бизнес и с грозновати любовници, които не искаха да си дават личните карти, за да не разбере някой. Курвите споменах. Идваха и педали - нормални педали и педали-проститутки, довяни от площад "Македония"... Идваше София.

Пристигаше при мене нощем доста често, измокрена и с размазан грим, окаяна, но хубава. От това понякога имаше и практическа полза – комисионни от сводниците, задето я давах в ръцете на загорелите пръчове-чужденци. Една вечер преди да напусна, тя отново дойде. Пожела я холандецът от 205-та. Прибираше се и мина да вземе ключа. Беше мургав пич на средна възраст със съвсем тъпа физиономия, на която беше изписан апетит за родна, свежа и евтина плът. Потеше се. Седна отпред - в това, което управителят с нескрита гордост наричаше лоби-бар. Отворих му един хайнекен и той ме попита на развален английски "кен ай тейк гърлфренд тунайт". Отговорих му, че не е проблем. Няма място на света, където е проблем да ти се викне "гърлфренд". Тъкмо да го питам дали да звъня на съответните места, когато той ме информира, че всъщност ей сега "а мен вил бринг хър". "Гърлфренд" се появи след малко, с въпросния "мен". Холандецът му плати, "мен" взе парите и си тръгна. Тя остана с нас двамата.

Точно в първия момент на непосредствения визуален контакт всички тези момичета ти изглеждат еднакво - говоря за някакви части от секундата. В този най-първи от първите моменти дори не си правиш труда да се вгледаш - още повече че не си този, който е платил, следователно не си този, който ще ебе. Малко след това се заглеждаш. И аз направих така. Беше красива. Мисля, че нямаше двайсет години. Холандецът я почерпи с евтини неща за пиене, говори й галантно на развален английски, а тя нищо не разбра. Отвръщаше само с "хи-хи" - единственият, вечен и необорим аргумент, който притежаваше. Нещо като моя аргумент, че трябва да си плащам наема. Разбра много добре обаче, когато я покани да се качат горе. Качиха се. Вече се надбягваха с периферното ми зрение, когато тя се обърна към мен, може би неволно - и пак с това леко смутено "хи-хи". Почувствах, че в случая значеше нещо от рода на "ами... какво да правя".

Моментът на второто явяване беше след около два часа и половина. Дойде с шума на асансьора и усещането ми, че моята смяна най-сетне ще се разнообрази. Вече бях прилично пиян - естествено, че си наливах от уискито в бара. Все пак по това време нямах никакви пари, по-никакви дори от обикновено, съвсем никакви. Имах отлична студентска книжка, която ми идваше да завра в задника на всеки, когото системата ми определи за шеф. И сега е така. Знаех наизуст партиите на Боби Фишер, притчата за закона от "Процесът" и особеностите в афористиката на Ницше, сравнена с тази на Киркегор. Напълно безполезни неща. Ходех неразбран и непубликуван и си мислех как хората, които не вярват в стереотипа на талантливия пиещ писател-декадент, ме карат да вярвам в стереотипа на некадърния драскач-трезвеник. Бях влюбен в едно прекрасно момиче, но чуках други. И сега е така.

И вече съм прилично пиян, когато тя слиза долу. Движенията й наподобяват разцентрована машина. В погледа й има ръжда. Не е пияна, друсана или нещо подобно, просто още се събира. Сенките под очите й са по-дълбоки отпреди, жестовете й са лениви и безучастни, пуши цигара. Винаги са с цигара, когато се връщат.

Приближава се и казва:

- Ще ми викнеш ли такси?

Набирам. Нямат свободни коли точно в момента, но да звънна само след няколко минутки. Наливам й от уискито, което пия. Тя ми казва, че лъже техните - че работи в "Шератон" до късно и взема големи бакшиши. Има си приятел, който я "подкрепя", каквото и да означава това. Доволна е, защото изкарва еди-колко си за един месец и има маркови дрехи, телефон с най-модерните джиджавки, както и други индикатори на свободата днес. Тя има. По принцип било работа като работа - отиваш и ти плащат. По принцип това, по принцип онова. Пениси и принципи се съчетават безпроблемно в устната й кухина. Права е. Или просто не ми се спори. Докато я гледам как отрепетирано отпива от чашата, се сещам за една песен. Тя не се сеща за нищо. Разговорът няма как да продължи, защото и на двамата не ни се говори - тя несъзнателно продължава с отрепетираната стойка, а аз пък се замислям колко много нравоучителна литература липсва в този момент. Тя иска такси за "Толстой". И на всичко отгоре се казва Катя, така ми довери. Значи, да, ясно, тя е Катюша Маслова от "Възкресение" на Лев Николаевич. Представям си го по-красиво, искам да е като в романа, аз да съм княз Нехлюдов, тя да е праведната курва Маслова и аз да замина, разкаял се, подире й чак в Сибир. Нямам нищо против и да съм Никълъс Кейдж в "Да напуснеш Лас Вегас", тя да е Елизабет Шу и аз да се въргалям интоксикиран в проститутската й плът, а тя да ме разбира както никой друг на света. Да съм взел последното важно решение - да изпия всичките си пари и тогава тя да ме срещне. В Меджик сити, а не в София. Такива глупости.

Най-близкото до литературата в ситуацията е, че нашата Катюша отива в „Толстой”. Няма къде да ходи - утре вечер е на смяна пак, също като мен. Ние и двамата сме отрудени плебеи в световната манифактура, обаче аз имам право да напусна и ще се възползвам. А тя: „градове, хора, улици – от-до”. Идва ми да я питам „А вие, гражданино, били ли сте чиновник?”, но не го правя, защото е тъпо.

Просто си седим там, отпиваме от чашите си и участваме в този неслучващ се разговор. Нещо трябва да се направи.

Станах от мястото си и я хванах за ръката. Не се изненада, дори напротив, сама остави чашата си. Тоалетната беше само на две крачки. Отидохме. Катя се хвана с две ръце за извитото кранче на мивката. Преди това не се събу, а повдигна полата си нагоре. Хубава гледка.

Беше наистина хубаво, в един момент дори бях на косъм да я целуна, съвсем без да искам. Катя пък, без да иска, пусна водата и студената струя изведнъж бликна. След като свърших, тя пусна кранчето и спря студената вода. Беше го сграбчила толкова здраво, че по метала бяха останали следи от тънки пръсти, които се сливаха към края и образуваха някаква странна неправилна фигура. Катя си оправи полата. Пак се обадих за такси и вече имаше свободни коли. Тя си тръгна.

Имам си една такава малка параноя - винаги проверявам за цепки в използвания презерватив. Вдигам го срещу крушката в банята, за да видя дали не се е скъсал, без да съм разбрал. Много глупаво, знам, но винаги го правя. Не се беше скъсал, без да съм разбрал. Изобщо не се беше късал. Всичко беше наред. Изпих останалото уиски, размишлявайки минорно за нещата, мъжете и жените. На другия ден си взех парите, чупих се оттам и това беше. Единият наем време беше свършил.