Тръгне ли да крачи към Края, всеки един от нас може да отнесе предимно три неща - спомените, усещането за обичаност и (най-вече!) - общото си усещане за живялост.
Демек - дали го е яд, или не го е яд от това че го е имало.

Според мен - малко неща са по-ужасни от това, да те е яд.
За непоети пътеки, непрегърнати хора, непосмяло-сподавени пориви, пропилени години, качества, възможности, енергии. Спомени за неизлетели мечти.

Зашо го казвам това? :)
Дали ще осмислиш живота си с деца, любов, борби, кариери, приключения - важното е да го осмислиш. И на финала, преди да падне Голямата завеса, да можеш да погледнеш назад, да въздъхнеш и - да си отидеш с усмивка.

Да си "стара мома/ерген" за мен е състоянието на осъзнаване на собствената си пропиляност, ако и навремето да е значело друго.
Затова и отговорът ми е "не", надявам се - разбираш ме?

И тук бих искал да поздравя тези, които са чели "Как се каляваше стоманата" (ама - чели с душа и ум, а не отметнали за оценка) с легендарния и така великолепен пасаж:
"Самое дорогое у человека - это жизнь. Она дается ему один раз, и прожить ее надо так, чтобы не была мучительно больно за бесцельно прожитые годы, чтобы не жег позор за подленькое и мелочное прошлое, чтобы, умирая, смог сказать: вся жизнь и все силы были отданы самому прекрасному в мире.. И надо спешить жить. Ведь нелепая болезнь или какая-нибудь трагическая случайность могут прервать ее."

Е, за Островский най-прекрасното може и да е била пролетарската революция, но - не това е нещото, което лично аз прочетох в неговите мисли.

А ти как мислиш и ги усещаш тези неща, мила?

~*~