Първо, защото хората са различни и изживяват по различен начин родителството.

Моят живот като стереотип се промени коренно с раждането на дъщеря ми, тя си е моето слънчице. НО - твърдо отказвам да осмислям живота си чрез нея, или пък да проектирам мечтите си върху нея. Ами че аз съм си АЗ. И не съм спряла нито за миг да търся, откривам, да се радвам. Тя е голяма част от живота ми, но не е Живота ми. Разбира се, стремя се да й давам най-доброто (тъй както го преценявам и го мога) и се надявам да я възпитам Човек и Жена, която да сбъдва собствените си мечти, не моите, да лети в своите си хоризонти, не в моите.

И много се надявам, когато тя поеме пътеките на живота сама, аз все още да си имам моя Живот и все още да умея да мечтая (откъде ти дойде тази идея, че мечтите умирали, когато човек остарява???), инак бих била една доста тъжна жена на средна възраст, която сама никак не би се харесала в огледалото, та какво остава за околните.