При мен едното е планирано, а другото- не. Приемам да направиш аборт, но не и да си оставиш детето в дом. Няма как да го нося девет месеца и да го оставя, след като съм го чула да проплаче. Донякъде приемам и да го дадеш за осиновяване на конкретни хора, които знаеш, че ще го гледат добре, но не и да го хвърлиш с неясната надежда, че може би някой някога ще го погледне.

Колко е хубаво да не правиш нищо, а след това да си починеш.