|
Като малка и през ум не ми е минавало, че "момчетата са по-силния пол те трябва да отстъпват и да бъдат кавалери". В детската градина кой знае защо доста се биех и колкото и да ме местеха (главано защото бягах) все нямаше нищо интересно, което да ми се опре. Но в първи клас не знам откъде се появиха някакви дебели или просто яки хулиганчета и беше просто въпрос на време да започна редовно да се прибирам в къщи превита на две от удар в стомаха, така че да не мога да си поема въздух и със сълзи в очите. Не мислех, че някой трябва да бъде кавалер, но те бяха доста по-силни от мен и затова с цялото си детско право смятах, че трябва да отиде някой възрастен и да понамести нещата с няколко шамара. Но не би. След около 10тина дена баща ми най-накрая с любопитство забеляза какво се случва. И въобще никой не отиде да ми свършва работата. Оказа, че аз трябвало да ги набия всичките (което е пълна лудост) и да се оправя сама. Така бленувата справедлива десница от възрастен не се появи. (А и ако беше се появила само 1-2 пъти едва ли нещо щеше да се промени). В замяна на това баща ми покани в къщи един негов братовчед треньор по бойни изкуства. Който братовчед ме научи да доста абсолютно неприложими за малки деца хватки, които по никакъв начин не можех да повторя. Накрая само за да ме остави на мира се съгласих с всичко и казах, че ще ги прилагам и още как (нищо че нямах силата да го направя). Е, поне едните ме оставиха на мира. Изморена от изпълнения в къщи отивам на училище и там естествено същите хулиганчета (добре, че началото се появаха едно по едно). И ми беше писнало, и да ме убиеш не можех да повторя хватките, които ме учиха (само се сещах "перчем", "китка", но къде ти сила в ръцете за това) и ми беше ясно. че нищо няма да ми помогне и трябва да мина през него. И като почна един бой, няма защо и докога, боли ме или не, просто трябваше да мина през това, защото нямаше накъде - колко му е на едно хлапе отсреща да се изплаши от всичко това. И колко му е на хлапето от другата страна ( в случая аз) да се възползва от този страх. Не знам как, лично на мен ми се налагаше да се бия до трети клас включително, но не помня нито веднъж след тези случки да съм била губеща. Отнасях наистина кофти удари, но после (или най-често веднага) си го получаваха. Свикнах и започнах да си мисля, че това никога няма да спре. Така или иначе задобрявах ( в някакъв свой собствен стил ) и се справях, не се оплаквах. И изведнъж в 4 ти клас спряха да се закачат с мен. Ей така, заобикаляха ме с калните си номера, защото знаеха, че ще си го получат преди да си помислили каквото и да е. И се отказаха. Не мислех, че този ден ще настъпи, но е факт. Никога не съм искала да се бия просто като самоцел или ежедневно и затова изпитах голямо облекчение. Е, започнах да губя форма заради тях и затова редовно защитавах този или онзи. Но тези момченца просто не искаха да се бият с мен. Не знам дали има общо,че през същата година единия започна да ми изпраща стихчета на бележки (била съм като кокиче, представете си /с плитката и бялата панделка/) . Така или иначе позагубих форма заради тях чак до 8ми клас, когато имаше защо да се бием момичетата. Всъщност се радвам, че покрай всичките глупости срещнах много прекрасни хора, които ме учиха на наистина върховни неща.
Редактирано от Luchezara на 26.08.08 22:57.
|
Re: просто ми напомни ... [re: CлънчoГлeд]
