То си беше една катастрофа и агония. Много болка си разменихме, по някакъв мистериозен начин всеки успяваше да извади най-тъмното от другия. Той правеше кошмарни неща, които аз му прощавах, защото го обичах до смърт - и всеки път намирах някакво обяснение/оправдание. Примерно: той прави така, защото е объркан/разстроен/уплашен, ама иначе е добър човек. И вярвах, че колкото и човек да се е разпищолил в проклетията и жестокостта си, все има някаква граница, която се усеща инстинктивно - някакъв първичен рефлекс да пазиш тези, които обичаш. Както котката ми, която колкото и да е разярена, никога не посяга към лицето ми.

Та той просто един ден с трясък разкъса тази граница. Тогава за пръв и последен път в живота си изрекох "Не искам да те виждам никога повече!" - много страшни думи, които не вярвах, че някой може да изтръгне от мен. Но ето, че се случи и наистина повече не се видяхме.

п.с. Две-три години по-късно, една нощ сънувах как се срещаме. Дълго разговаряхме в съня ми, накрая си простихме, много плакахме и се прегръщахме. Събудих се внезапно олекнала, сякаш някаква огромна тежест се беше свлякла от мен. Оттогава вярвам, че насън бродим из някакви паралелни астрални пространства, където се случват съвсем реални неща... Почти сигурна съм, че и той е сънувал същото...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите