|
на битието ни ме занимава нещо последните дни. Гледам темите на Карамел и на Ани и докато отхвърлям пред-отпускарски куп задачи, които не трябва да застоят, подготвям самата отпуска - кога ще се пътува, екипировката на детето, колата, храна, компютър, други логистики мисля, че светът ни в областта на междуполовите взаимоотношения формално е устроен логично, а нещата в него се случват безсмислено, натоварващо и алогично.
Ето например самата 'институция' брак! Нали това е измислено двама души да се подкрепят и помагат. Споменът ми обаче от моите квази-семейни отношения ме плесна четейки тези теми, с изненадващия ефект на 'мокър парцал'. Всичко това, което споменах по-горе като подготовка за период на почивка и разтоварване ставаше много по-трудно. И напрежението и нервите бяха значително по-големи.
Една колежка тогава ми беше казала тъжно "аз 10 години се старах да покривам всичките му изисквания за съпруга, докато ми предложи, а сега виждам, че просто не е имало смисъл. Единствената полза е, че си в графа 'несама', и какво от това". И го каза с толкова тъга, че аз почнах да се оглеждам каква е всъщност отстрани пиесата, в която участвам.
Лошото е, че като се загледам, зачета, заслушам в части от много семейни и връзкови отношения около мен откривам това безсмислие. Тъга от забавени предложения за женитба, неизпълнени обещания, изневери, негледани деца и много, много нерви, агресия и глупост в отношенията на хората. И разрешението за всичко 'неангажиращ секс'! Хигиенично избягване на всякакви чувства, че да си чист пред съвестта си, когато са ти изпушили нервите и си побягнал, а после безславно се връщаш с подвита опашка в удобното леговище?
Май институцията 'съпруга' не е никаква привилегия вече? Дава се трудно, но не помага с нищо. Не те и защитава от нещо. А защо ли все още се държи да се получава с толкова много увъртания и условности?
Major e longinquo reverentia
|
Непоносимата логика
