|
Понеже тук много хора говориха за благотворителност и меценатство (което е добре, но не виждам останалите да стават по-богати от него. Винаги съм била убедена, че всичко е въпрос на ум и ОРГАНИЗАЦИЯ! ) и защото съм на мнение, че всички могат да помогнат без да чакат да станат приказно богати, ще разкажа нещо:
Миналата зима ... до нас има пицария, която ухае прекрасно и наистина прави добри пици, които продава и навън, на парче. Не мога да гледам гладни хора. А там често с почти постоянната опашка има и бедняци, които само стоят да погледат и помиришат, нищо не споменават на хората, но погледа им, какво ли не бих дала да не виждам този поглед. Хубавите пици преливащи от кашкавал, шунка и гъби в техните очи са само за избрани хора - тези добре облечените, с работа и дом. Стоят по 2-3 часа, да погледат, помиришат, помечтаят и се махат. След няколко дена пак, защото миризмата сама увлича гладния стомах, само да постоят и помиришат, на никого не смеят да пречат, че може да им отнемат и това малко блаженство. Един, двама по-изобретателни предлагат да помагат, почистват наоколо току виж получили нещо. Но естествено никой няма нужда от тях и ги гонят. Може би най-голям "късмет" имат тези, които след усилено наблюдение се преборват с уличните кучета за някое изхвърлено в коша парче пица. Хората на опашката не забелязват нищо - всеки път. Дажи би било страшно ако забележат, почти сигурно ще ги изгонят.
Понякога вместо да си взема за обяд купувам на гладните отстрани. Т.е. почти винаги. Не, че мога да си го позволя, но аз винаги мога да хапна нещо по-евтино, а те ще опитат най-после мечтата си от другия свят. Недостижимата, онази за избраните. Почти винаги реакцията им е потресаваща. Често заплакват. Иска ми се да не съм там. И обиковено, когато получават това, което си мислят, че не могат да имат или поне човешко отношение, те се променят. Завинаги. Израстват, придобиват вяра - в околните! Поне тези, които можех да видя след това. Въздействието е на психично ниво, защото това е нещо, което много са искали.
Разказът стана дълъг, но и тези последни 20 години нямат край. Ще поразказвам, после ще спра ..., все едно всичко продължава.
През зимата едно от поредните наблюдаващи беше момиче, което не можеше да говори. Стоеше увита в шалове и отчаяно гледаше пиците. Само никой да не я забележи, просто да ги погледа. Пристъпих към нея и тя се сви, все едно ще я ударя. Попитах я: "Искаш ли?" и посочих към витрината. (Обикновено тогава продавачите и хората от опашката ме гледат като луда, няма да коментирам!) Следва някакъв полузнак на съгласие. Купувам най-хубава и богата пица, това ще е моят не обяд, а радост за деня. Давам, усмихвам се, знам какво правя, преодолявам нейната психическа бариера на много евтина цена (малко по-малко от 2 лв.) Като че ли само аз разбирам това. Дори и да не ставаше това, не мога да гледам гладни хора. Тя не заплака, закима правейки знаци за вкусно и сочеше нагоре към Господ. Слава Богу момичето вярваше в Господ. После го разбрах, когато започна да се навърта в квартала, но никога не злоупотребяваше! Като ме видеше вдигаше ръка нагоре към небето: "Ти добра, Господ вижда." И така всеки път, нищо не ми е поискала. Но се отпусна, времето се стопляще, а тя говореше все повече и все по-добре за учудване на околните. Смятаха, че може да издава само нечленоразделни звуци, както правеше през зимата като сочеше към небето. Момичето проговори (е, понякога трудно й се разбира, но какво от това), започна да се облича добре, да си търси каквато и да е работа, да чисти в някой магазин или блок. Добрите й дни станаха малко повече. Явно се появяваха повече добри хора като контактуваше с тях и тя го разбра. Имаше дни, в които сияеше и дни, в които беше свита. Последните бяха от вторите. Преди два дни я видях, облегнала се уморено на едни стълби ... не досажда на никого, занимава се, мъчи се да чете и пише. Когато имах излишни пари й давах. И този ден реших, че мога да си позволя (което всъщност е много спорно) и й дадох. Защо написах всичко това. Защото, когато ме срещна след няколко часа и се усмихнахме една на друга, тя ме посочи, посочи небето и с победоносно вдигната ръка, сочейки ме каза: "ДНЕС ЯДОХ !!!" Това "днес ядох!" ме преследва в ума 3 дни и може би никога няма да ме остави на мира. Може би само мен ...
Друг път ще разкажа за клошарката, която посреднощ през зимата пияна, за да се стопли, танцуваше (и то много добре) на фона на странните звуци издавани от един уличен музикант. Тя чуваше нещо друго и го чуваше прекрасно. Беше избрала да танцува, вместо да плаче за това, че не може повече надолу.
Пък който иска да чете.
Колко пари трябват, за да ВИЖДАМЕ и променяме света около себе си ?
|
Re: [re: Gerda Tarro]
