В хода на собствената ми еволюция през годините съм забелязала едно специфично движение "отвън-навътре", което май при почти всички хора се случва рано или късно. Когато бях на 20+, бях изключително невротична, неуверена и незряла емоционално, което избиваше в мания за контрол и власт (главно над мъжете, естествено). За целта разчитах изцяло на външния си вид и интелекта си – първото беше „куката” за привличане на вниманието на „жертвата”, а второто – оръжие за разстрел в упор на вече уловеното в мрежата. В резултат живеех в постоянна несигурност - вероятно интуитивно усещайки, че подобна "примамка" ме вкарва в повърхностни и нетрайни връзки, като в същото време аз самата не бях способна на други. Култът към интелекта беше подпорната греда на нестабилното ми его, но ме въртеше като в центрофуга в едно дълбоко усещане за самота, което аз „лекувах” с многобройни, безразборни и обикновено краткотрайни връзки, които приличаха на емоционална булимия – постоянно се тъпчеш и все си гладен.
Та ако ми беше задала този въпрос преди 10 години, без замисляне щях да кажа „искам да ме харесват заради интелекта ми” - като хем щях да очаквам безапелационно да признаеш ядрената мощ на ума ми, хем тайно да се надявам да ме опровергаеш, защото съм „баси-секси-парчето” – и вероятно и в двата случая щях да се обидя.
После преходът към 30+ и първата ми Голяма любов тотално ми заличиха старата операционна система и изцяло ми смениха харда и софта – чак тогава взех да се очовечавам. Сега вече се харесвам достатъчно, за да мога спокойно да ходя без грим – в буквалния и преносния смисъл – а това е страхотно облекчение за кожата и самочувствието.
Изглежда, че част от зрелостта е респектът и смирението пред нещата, които са по-големи от нас и над които нямаме контрол – а това на свой ред носи едно особено и дълбоко усещане за свобода. Свободата да пускаш нещата да минават през теб, да идват и да си отиват – и да знаеш, че всъщност нищо не може истински да наруши целостта ти. Едва тогава си намираш вътрешния център, ставаш по-пропусклив и прозрачен, спираш да се озърташ за дебнещи опасности, спираш да се въртиш около собствения си пъп, да се взимаш (чак толкова) насериозно и да се самоопияняваш от величието на драмата си. Светът става по-шарен, просторен, интересен и приветлив – а всичкото това те прави по-щедър, доверчив, емпатичен, самоироничен, благ и всеотдаен. Долу-горе в тази посока се промених и аз.
И всъщност сега въпросът защо ме харесва някой почти е спрял да ме занимава – или поне вече не ми е така болезнен. То е резултат от всичко, казано по-горе и май тъкмо това си харесвам най-много – и бих избрала това да харесват и другите у мен.
Иначе по тази тема обичам да цитирам едно интервю с Висоцки, който на въпроса защо обича някого, казва, че „ако можеш да кажеш защо, това вече не е любов, а просто добро отношение”. Е ми прав е.
|