Аз никога не съм искала да ме ревнуват. Те си знаят, че не съм даденост. И това второ изречение вече може да ги влуди, бавно и трайно. Редовно ме ревнуват, при положение, че мразя това чувство. И то защото съвсем честно и почтено се опитвам да обясня, че обичам свободата, света, че искам да пътувам, да живея пълноценно, че мразя вкопчването, че няма да си прахосам живота в ограничения, в които не вярвам. И докато деликатно (или така си мисля) опитвам да се напаснем с човека, за да не занимаваме после с глупости, започва една дива, растяща и паническа ревност. Разбира се, за това съм виновна предимно аз. Но явно в това отношение не знам как да се изразявам добре.
Странното е, че всички наоколо виждат и знаят колко важен за мен е дадения човек, а той тъне в съмнения до последния момент. Кълна се, че никога не съм искала такъв ефект, но на практика се получава почти винаги. Не мога да разбера ние на български ли си говорим или не знам на какъв език. И как целия свят разбра, че той е най-важния за мен, а той - не !
|