всяка история има смисъл в нейната конкретика. това не означава, че сме без принципи, но те са за това да подпомагат и улесняват живота ни, а не да са в конфликт с него и капаци на очите ни. отношението към нещата по-лесно се променя, отколкото реалността.

когато някой ти разказва какво е преживял, влизаш "в неговите обувки"; без да иска, ти спестява обективността на фактите, намесват се емоции и ти се внушава отношение. съгласяваш се, пригласяш...

а и истината е субективна - май до това се свежда всичко. Темида, за да отсъди, трябва да е сляпа и да не носи чужди обувки:))


за конкретния случай - в конфликти в двойка, в която и двамата са ми приятели, не бих взела страна. решението е трудно и ситуацията - патова, защото ако не вземеш страна, се отчуждаваш, очаква се да избереш едната "кауза" и те натискат от двете страни; ако вземеш, те боли за низвергнатия...

най-добре е май- така или иначе е ясно,че трябва да се намеся и това се изисква от мен, да опитам да провокирам стигането до решение, да задам правилните въпроси и за двамата... глупаво е, защото не съм Господ, а и мога да подведа до _моята_ позиция, а не обективната външна...

това, което инстинтивно съм правила, е да опитам да представлявам липсващата страна в конфликта - ако ми мрънка приятелка, да го играя като "гадния" мъж, за да му придам човешко лице и да й задам въпросите, които й убягват, а не само да рева в тон с нея...

затова има и израз "соломоново решение" - правият е този, който ще направи по-хуманният избор, като пренебрегне егоистичните си желания.

много е вярно и това " грешна е постъпката, а не е грешник човекът" - това беше първото нещо, което научих от книгите на Уейн Дайър в гимназията...

Редактирано от AngellaHell на 26.11.07 23:02.