Re: Oтвратителни са тия есета! / Контакти / Говорим си за секс

Aha, guter Ansatz. Ся ще го уйдурдисаме.

гледаме в земята, внимаваме да не се спънем, озъртаме се около себе си, някой да не ни нападне изотзадзе, гледаме на свой ред някого да нападнем изотзадзе, за да се нахраним, да оцелеем, за да осигурим материалното си съществуване... въпросът е кога у некой австралопитек се е появила потребността да погледне към звездите? Дали му е натежал стомаха, а че е могъл да лежи само по гръб? от това все още не се появява потребност да гледаш звездите ... явно е било нощем и явно е бил спокоен, лежал си е по гръб, джвакал е някаква сламка, при всички случаи е имало някакво откъсване от борбата за оцеляване, кога ли се е появило това? Какво ли е видял във звездите? Светлинки, които му примигват, а са много далече, до този момент сигурно е познавал само чифт зелени светлинки на гадната голяма котка в мрака, която смята да го скльопа.. за първи път обаче, поглеждайки нагоре, вижда светлинки, които нито се приближават към него, нито се отдалечават, нито го плашат, нито ги е страх от него, не може да ги прогони, не може да ги достигне по никой начин, просто непрекъснато, неуморно и всякога си седят там и го гледат - нещо, което е винаги тук, над него, от което не може да избяга и което същевременно е много далече... сякаш го няма... нещо безучастно, неизбежно, вездесъщо и вечно.

Винаги съм се чудил, нощта скрива ли или открива нещо от очите ни? През деня слънчевата светлина и сияйният син или мрачният облачен похлупак ни затварят в нашия домашен свят, слънце облаци, птички, ежедневни проблеми... или древният си е представял нощта като вдигане на похлупак към далечния плашещ свят или като спускане на похлупак от мрак, като едно голямо одеяло или палатка, през пролуките на което гледаме искрящия небесен огън.. Кога ли питекантропът се могъл да има време за това.. много животни - висши и примитивни се стремят към светлината нощем, като почнем от пеперудката и стигнем до кучетата и вълците, които вият срещу луната.. всички сомнамбули се стремят към източника на светлина... ясно, стремят се, но защо? Защото ги е страх от изчезналия ден? От малката смърт всяка нощ? Защо ли децата искат да им е светло и упорито отказват да спят... може би ваджишкия стремеж към звездите е стремеж да се избегне мрака, да се излезе навън, на свободно? Дали хората са си мислели това, то ли ги е направило хора? Има ли нещо общо с възможността сам да си направиш светлина, да седнеш край огъня спокойно, щото дзверовете ги е страх? Така или иначе зяпането на звездите е май едно от първите неща, които човек прави без конкретна полза за стомаха и размножителния си орган. От страх ли е тоя стремеж? Страх от мрака на смъртта, страх от илюзията на деня, който всякога подличко си отива, скрива се, загасва, плашейки ни, че ще загасне завинаги.. но открива нещо, което винаги си е там, нещо, което не се плаши от мрака, което не може да бъде погълнато от него, което е може би по-силно от него.. значи звездите и стремежът на човеците към тях очевидно са стремежът на човека да е по-силен от преходното, по силен от мрака, който ни обзема всяка вечер.
Може би е вродено да се стремим към светлина, но че виждаме и търсим в тая светлина, е човешко. Така или иначе, по време на вчовечаването на човека, било в плана на един човешки живот, било в плана на човешката история, това, което прави хората хора, остава като човешка черта у тях, така че въпроса на даскалската е тъп и иезуитски, без да обиждам тия достопочтени духовници