За мене е клише, че страданието върви комплект с автодеструктивни импулси, застой или направо обратен ход, бледи кожи, очи-солници и немити коси.
Без да коментирам какво тежи в причините да страдаме след край на любов (останали тонове нежелана любов в нас, его, зависимост, усещането, че това е край на щастието ни въобще, навик... как да е), всички сме го изпитвали повече от един път и в най-различни възрасти и като спрат да ти растат циците или пишката вече, значи е време поне малко да си приел страданието като нещо естествено както страха, щастието, любовта, живота, смъртта – кой докъдето може. Още повече че страдание изпитваме сигурно три пъти повече от всичко друго, струва ми се нормално в някой етап да започнем да го култивираме и да не ни пречи да сме човеци сами на себе си.

Иначе и богатите също плачат, ама за кратко, щото имат работа

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Salem на 26.07.07 21:47.