Много хубаво написано,но е прекалено крайно. И аз искам да се потупам в гърдите и да кажа колко съм истинска и първична и как няма грам фалш в мен, но определни моменти от живота ми за съжаление имат голямо влияние върху сексуалността ми и колкото и да си мисля,че съм ги преодоляла, те ме карат да бъда човек, който не съм и не искам да бъда, но който за съжаление ставам по време на сексуалния акт.
Не се срамувам от душата си.
Яд ме е, че не мога да се справя с болката от предишно нараняване и винаги използвам спасителните клапи, за да се предпазя от ново такова. А тогава не мога да се рея свободно и да се наслаждавам.
То е Страх от Летене!

П.П : Използвам думите на Лилит, за да ти подскажа моята фалшива страна:
После пораснах… Бях красива и дългокоса. Знаех как да съблазнявам – не знам как се научих. Просто изведнъж забелязах, че се получава от само себе си. И почнах да го правя - мъжете за мен станаха плячка, жертва, която поглеждах, хипнотизирах – не знам как се получаваше, наистина. Години по-късно научих от психолозите, че това било нормално за жените, жертви на насилие. Завличах мъжете някъде и ги чуках, разбира се. Не ги обичах. Не знам защо го правех. Сексът не ми харесваше, дори не изпитвах удовоствие. Харесваше ми усещането за власт. Играта на прелъстяване и изоставяне. За пълен контрол над мъжа. След това винаги ги изоставях – внезапно и безцеремонно… Обикновено ги изгонвах като мръсни котета. Исках да видя мъжа слаб, безпомощен и унизен. Не вярвам да са ме обичали. Просто ги беше страх – не знам от какво всъщност. Може би от тъмния ми поглед, от сексуалността, която струеше от всяка моя пора като отровен наркотик… Или от усещането за опасност… Без да се усетя бях усвоила ролята на вамп до съвършенство. На мъжете им харесваше да съм точно такава и ме отразяваха като огледало – не ми позволяваха да бъда друга. Бях като в затворен куб, чийто стени постоянно опипвах и не знаех как да изляза.

Минаха години докато осъзная, че си отмъщавах… Отмъщавах си за Тогава - на Онези мъже… В съзнанието ми случката беше изтрита, но душата ми я помнеше. И тялото ми помнеше. И искаше да отмъщава – подмолно, завоалирано, фино, но и свирепо… Ненаситно и неутолимо. Исках да си го върна. Исках да ги боли, исках този път Аз да доминирам…. Да контролирам. Аз да определя колко точно. А исках да е много… Поне сто пъти повече…

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите