До каква степен разочарованието/отчуждението/неприязънта към партньора/ката се дължи на действия и бездействия на същия и до каква на собствените ни очаквания/желания включая неосъзнати такива?

В какви единици и с какъв апарат се мери кое колко е? Явно е, че сигурно има и от двете и при всяка двойка съотношението е различно. Обаче аз бих искала да акцентирам върху един друг факт. Разочарованието не настъпва на втория ден от връзката. То се появява сравнително късно. До това време обикновено ние с партньора си повече или по-малко сме се променили. Или може би сме станали такива, каквито сме си обикновено, когато не сме под действието на пеперудите в корема. Което е нормално. Но за съжаление дава основание да кажем "той/тя не е човекът, в когото се влюбих".
Да, аз искам той да бъде еди-какъв си, но не защото съм си изфантазирала някакви негови суперменски качества, а защото съм го видяла да ги проявява.
Тъй че причината е колкото в развенчаването на идеала, толкова и в носталгията по времето, когато партньорът се е стараел съзнателно и редовно е поливал цветето на любовта ни. Преди да реши, че то ще вирее така или иначе и без той да се озорва. Което не изключва вероятността и двамата партньори да са постъпили така.
Не се ли получава така, че очакваме априори от някой друг да мисли като нас, да усеща нещата като нас и да реагира като нас и когато това не стане - да изкарваме него/нея виновни?

Какво да ти кажа? Лично аз не бих очаквала от никого да мисли като мен. Но да знае как мисля аз и да ме усеща, това е друго. Впрочем, и това не бих очаквала от всекиго. Само от някого, който иска от мен да му принадлежа, не във физическия смисъл, а в оня, всеобхватния.
И за десерт превъзпитаването, като стремеж да си направим от жабата - принц или от принца - жаба, то е ясно, че се дължи на разминавания м/у обекта и субекта. Но докато се опитваме да предизвикваме някаква трансформация дали в очите на другия не преживяваме обратната такава?

Ех, превъзпитаването ... вечната слабост на жените и вечният страх на мъжете. Ами ... правим го. Все пак сме само жени, не сме ангели. За наше оправдание ще кажа, че в много случаи то наистина е полезно за нашите "жертви". Понякога си мислим, че помагаме, понякога дори пряко или косвено ни искат помощ, после пък ставаме виновни ...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите