Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...


Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.



Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.
А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.
А пък аз — с жена му. И умирах
от дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също.
А пък ние — клонче от пейзажа.


Прати ми го клубарче другарче-намирам за уместно да го споделим и с вас))))