Омразата сякаш е някакъв временен етап (поне при мен), дори не съм убедена, че това е точно омраза. По-скоро е протест на нараненото ми его.
В последствие, когато успея да "простя", то истинските ми чувства към дадения човек сякаш се възвръщат.
Някои хора ми стават безразлични. Не се вълнувам от тях, нито от живота им. С тях всичко е минало и някак забравено, както лошо, така и добро.
Докато тези, които са били влезли дълбоко в мен, си остават в сърцето ми. Хубавите спомени ме топлят в дните на празнота. А когато се сещам за раздялата, за болезнения момент на отрезвяването и осъзнаването, то ми става мъничко криво и все пак това не ми пречи да продължавам да уважавам този човек.
Понякога си причиняваме ненужни болки. На всеки му се случва да греши.


Относно "губенето на време": Рядко, и все пак ми се е случвало да си кажа, че съм си изгубила времето с някого. Дали е форма на омраза?! - Не смятам. При мен по-скоро е форма на безразличие, което не съм била осъзнала навреме. Била съм влюбена, наслаждавала съм се на момента и не съм се вглеждала в човека. Така и не съм разбрала на време, че не е за мен. Опитвала съм се да го задържа, но съм преливала от пусто в празно. Е, в такива моменти, когато погледна истина в очите, си казвам, че съм си изгубила времето. Не заради човека, а заради усилията да направя невъзможното, което не съм прозряла от самото начало.

Дали обаче човекът е заслужавал, или не, моите чувства, то не бих могла да отсъдя. И не искам да съдя, макар и това да съм правила. "Съдила" съм в моменти на силно разочарование и конфликти вътре в самата мен, т.е. когато сблъсквам представата си за някого, с това което той в действителност е. Това обаче си е чист субективизъм и човекът отсреща няма никаква вина за ситуацията. Като мине време, то става ясно дали мога да приема даден човек, такъв какъвто е, или ще продължа напред без идеята що за човек е било това.

В крайна сметка, какво ще е отношението ми към бившия, зависи от това доколко сме се познавали (и доколко сме си дали възможност да се опознаем) преди раздялата.
Колкото повече познавам един човек, то толкова ми е по-лесно да го разбера и съответно да го приема такъв какъвто е.

Може да съм зла, ама съм вярна.