Знам, че моята позиция може привидно да ти се стори противоречива, но ще опитам да обясня. Лично за мен не е противоречива.

От една страна, моята нагласа към България и света изобщо е по-скоро космополитна, отколкото патриотична. Признавам, че патриотизмът никога не е бил особено развит у мен - и изпитвам известни затруднения да го схвана като философия и емоция. Въпреки че много харесвам България, знам, че по същия начин бих могла да харесвам всяка друга страна, ако бях родена в нея. И винаги съм възприемала като "семейство" планетата като цяло - и инстинктът ми към братство обхваща цялото земно кълбо.

От друга страна обаче в България се чувствам най-добре - във всякакъв смисъл - и няма земна сила, която може да ме премести оттук за повече от месец. Единият от родителите ми живее от години в чужбина и постоянно ме питат защо не отида при него. Аз съм ходила много пъти на гости - но истината е, че не се чувствам добре там. Не ми е "у дома". Въпреки че “там” е една страшно красива и много развита страна, въпреки съвършения ред, чистота, хармония и спокойствие там, издържам максимум седмица. И се чувствам на чуждо място, студено ми е на душата – и “европейците” ми изглеждат някак бледи, безлични и безцветни.

Разбираш ли - то е все едно, че живея в един апартамент (България), който е част от голяма кооперация (Земята като цяло). И аз ценя цялата кооперация, пука ми за останалите, мисля за тях, обичам ги - обаче най-добре се чувствам у дома, в моята си къща. И не искам да се местя в съседен “апартамент” – харесва ми тук, “у дома”.

Не мога аргументирано да обясня защо толкова обичам България и защо се чувствам точно тук на мястото си. Чисто теоретично знам, че има страни, в които навярно бих се чувствала много по-щастлива - но всъщност не го вярвам истински. Тук ми "мирише" на "у дома" - познато ми е, уютно ми е, "мойто" си е. Обожавам вкуса на истински, градински домати, аромата на мащерка, звука на гайди, обичам Родопите и родопските черги, бабината лютеница, българския език и фолклор – такива дребни, незначителни неща обичам, но те са важна част от усещането ми за “у дома”. Вярно, че понякога ми идват в повече всичките там безобразия, недомислия, дебилни политици, мърсотия, бездомни песове, чалга и прочие - и все пак, дори това не би могло да ме прогони оттук. И не се сърдя, че е така, защото знам, че България е в процес на промяна – бавна и мъчителна промяна. И сама съм направила доброволния избор да остана, да участвам - да съпреживея и изстрадам тази промяна.

Иначе никога не съм изпитвала дори следа от упрек към емигрантите, напротив. Възхищавам им се дори – за това, че са решителни, предприемчиви и навярно по-адаптивни от мен. И никога не съм смятала, че извършват “предателство” към “Родината” – що за глупости са това и що за криворазбран патриотизъм?! Ми по тази логика всеки, който е напуснал родното си село, търсейки реализация в “големия град”, трябва също да е “предател”, само че в по-малък, локален мащаб. Няма нищо по-нормално от човешкия стремеж към разширяване, експанзия, развитие – просто всеки разбира тези неща по своему и отговаря лично за себе си.

Емигрантите са просто хора, които, по някаква тяхна си причина, са решили да сменят “апартамента”. И причините са прекалено много, за да са възможни обобщения. Имам доста приятели в чужбина и знам, че повечето от тях страдат от това – поне в някаква степен. Мога само да им съчувствам и да ги подкрепям – но не считам “преместването” им за трагедия. Знам, че светът се движи в посока на размиване на граници, смесване на култури – и смятам, че е прекрасно, когато светът “нахлува” в България – и България, на свой ред “нахлува” в света.