Понякога се улавям, че несъзнателно възприемам срещите си с близки като последни, особено важните - някак имам едно наум, че може да са такива. Затова се старая тези, които обичам, да знаят това - защото единственото, което не бих си простила, е да си отидат без да разберат, че съм ги обичала.

Ако съм сигурна, че виждам този човек за последен път, вероятно отново бих му казала, че го обичам. Ако той знае, че умира, бих му казала да не се страхува - и че ще се видим скоро пак... Вероятно бих останала до него, за да го изпратя - стига да е възможно и той да го иска.

Ако по някаква причина не успея да го целуна, не бих се чувствала зле от това, защото не вярвам, че има особено значение - поне не и за този, който си отива. Смъртта е много лично (съ)преживяване, през което всеки минава по свой начин - и смятам, че не е редно точно в такъв момент някой да бъде съден за реакциите си или да се самообвинява.