Много трудна тема.. Казвам трудна, защото тази година ми се случи да се разделя с двама много скъпи за мен хора. Първия път стана неочаквано. Втория се очакваше. Честно казано в мен се бореха много смесени чуства. Аз самата много страдах и ми беше невероятно трудно. Не можех да помогна по никакъв начин, освен да му слагам обезболяващи инжекции, които така и така не помагаха за повече от 1/2 час. Беше ужасно. Не можехме да спим и двамата. Аз пиех всяка вечер, за да мога да заспя поне за няколко часа. И знам, че звучи невероятно, но последните дни се молех да спрат мъките и на двама ни, като знаех много добре начинът, по който може да стане това.
Не си спомням дали го целунах. Държах ръката му и дори се радвах.. със сълзи на очите.
Сега от време на време изпитвам невероятна вина, че не съм изпълнила до край дълга си и че не съм се справила. Но същевременно знам, че съм направила всичко, на което съм била способна. То може да не е било най-доброто, най-перфектното.. но със сигурност е било най-доброто, на което съм била способна в този момент.
Не мисля, че трябва да непременно да се целуват хората, когато ги изпращаме. По-важно е какво сме им давали приживе. И разбира се, да ги помним с добро.
В такива моменти ни трябва много време, за да осмислим всико, да се простим с човека и да продължим напред.
А, и разбира се, да преборим вината си.