Ха, сега де... замисли ме сериозно този въпрос. Аз като че ли нямам никакви предварителни очаквания. Научил съм се, че е много... опасно да товариш някого с пълни кошници очаквания - да си го опишеш предварително и да натъманиш съответния човек в калъпа, който си си изфантазирал. Според мен нещата са по-простички. Харесваш някого, влюбваш се в него (малко на юнашко доверие) после лека полека го опознаваш и той/тя или олеква или придобива реалност и заема мястото си. Ама много мразя някоя да ме променя, както и аз да променям някоя. Дори самата мисъл за това отнема част от уважението към другия - един вид, абе не си много свястна ама аз (великия) ще те оправя (и в тоя и в оня смисъл). Тъпичко ми се струва. Всеки човек е един космос сътворен много преди да надзърна в него. Всичките му галактики, планети и млечни пътища са се създали по някакви си причини. И изведнъж - да променяме. Е, що? За да а/го направим по свой образ и подобие и да ни доскучее ли? Изобщо не мислете, че съм фен на теорията според която противоположностите се привличали. Може и да е така, но обикновено както материята и антиматерията, като се срещнаст следва една мощна, ярка и убивствена експлозия след което ... нема никооой. В същото време има достатъчно хора, с които изпитвам чувството на хармония, на общи принципи или както там се наричат, и с които ми е хубаво дори когато установя различия.
Не знам, но мисля, че не бива да имаме строен списък от очаквания, защото зад него обикновено се крие разочарованието. По добре е да има неизвестност, зад която пък се крие очарованието на откривателството.

Coitu - ergo sum!