Ох куме, куме, що ли да правя, куме, още се чудя и мая... Ами така е, като съм си чистница. Къщата ми е скромна, но пък всичко си имам. И ми е едно чистичко, спретнато, аз така си обичам - да лъска и да свети, ако да не е богата. Та като съм почнала вътре, куме, и пред портата излизам, че не само пред мойта, ами и пред съседските. Пред тоя до мене е чистичко, и той май чистник пада, ма де да знам пак де, като не съм влизала. А тоя отсреща, с богатската къща, виж що палат е издигнал. Хубава, ама пък колко ли средства са хвърлени, пък и как ли се чисти такава голяма, сигурно много боклук се събира... Абе що ли тез хора, при такова богатство, не вземат навън да погледнат. Пред портата що смет се е събрала... Премитам, куме, и мисля... дали тоз болкук, нали не е мой, да им го хвърля във двора. Като съседа до мене, и той чисто обича, ама не си го носи у дома, все през стобора го хвърля. Ох куме, куме, що ли да правя куме? Ако го хвърля във двора, ще рекат че е съседа, него нали си го знаят. И току виж станал въргала. Неее, куме, не мога. Ще си го нося у дома, в моята кофа за смет ще го хвърля, ако да не е от мене. Като ще става въргала, да не е моя вината. Пък и куме, знае ли се, току виж на тоя отсреща взело та му харесало колко е чисто навън, та сам да излезе с метлата... и да не става въргала...