Според мен въпросът ти не е поставен съвсем удачно, защото предполага чисто емоционални и субективни отговори, вместо да насочва към разбиране и да предлага някакво решение. Той е по-скоро риторичен – едва ли ако го прочете някой подобен “неандерталец”, ще получиш логически обоснован отговор от него (или от жертвата му). Когато става дума за каквото и да е насилие, е нормално човек да реагира емоционално и пристрастно. Но формулировката ти звучи обвиняващо и обобщаващо – затова отговорите са лесно предвидими и почти стандартни (както навярно сама забелязваш).

Мисля, че има повече смисъл човек да се опита да разбере механизмите на насилието – дебело подчертавам, че разбирам не означава оправдавам. Но можем да променяме само неща, които разбираме. Иначе се получава едно механично въртене в кръг: “неандерталците” бият, жените търпят, от време на време други жени яростно задават същия въпрос като теб, в отговор биячите казват, че такъв е животът, жените им тихо подсмърчат в ъгъла и раждат деца, които продължават “традицията”… И така до безкрайност.

Забелязах, че някои от отговорилите са попитали защо жената търпи – и смятам, че този въпрос е изключително уместен. Ако например твоят мъж те удари, доколкото те познавам, ще му е за пръв и последен път – тоест ти незабавно ще си тръгнеш от него. И насилието няма да се повтори. Повечето жени обаче остават – и насилието се повтаря (винаги!). За разлика от изнасилванията (при които обикновено става дума за еднократно, едностранно и непредизвикано нападение), отличителна черта на домашното насилие е неговата системност и кръговост. Затова въпроси като твоя в случая не вършат работа, защото те са линейни – тоест предполагат “права линия” от причина-следствие. А домашното насилие обикновено е вид общуване – което е винаги кръгов процес. Затова и търсеното обяснение трябва да бъде такова.

Най-често самите мъже-насилници са били жертви на насилие – колкото да е клиширана тази идея, тя си е факт. Не е задължително да са били пребивани – насилието може да варира в много широки граници: емоционално, сексуално, всякакво… Най-важната и характерна черта на домашното насилие, е че то винаги се случва в границите на семейството. Този детайл е изключително ключов – защото означава, че обикновено насилникът е някой, с когото си принуден да живееш (особено ако ти е родител, а ти си дете). В резултат жертвата често “онемява” емоционално – тоест отцепва всички емоции, свързани с преживяваното насилие. Това е нейният начин да оцелее. По-късно, когато тя самата се превърне в насилник, ще бъде също толкова глуха и сляпа за емоциите на собствената си жертва – все едно чувствата са “изрязани” като сетиво. Нещо като емоционална анестезия. Затова обикновено биещите мъже (както и жените-насилници) дори идея си нямат какво причиняват на другия.

Успоредно с емоционалната “анестезия”, насилниците обикновено развиват и някаква своя история/теория/сентенция, оправдаваща насилието. Това им е нужно, за да могат да обичат родителите си въпреки всичко (докато те самите са били жертви). Например – “И мен са ме били, но съм станал човек”. Или – “Прави бяха - без бой не става.” Този тип философия често се смята за нормална в рамките на патриархални култури като нашата, затова е изключително устойчив и труден за осъзнаване/изкореняване модел.

В семействата, в които има домашно насилие, почти винаги съществува “триъгълник” от насилник, жертва и защитник. “Класическият” вариант е баща-насилник, дете-жертва и майка-защитник, но по принцип ролите могат да се “въртят” и да бъдат заемани от всеки. Колкото и парадоксално да изглежда, ролята на защитника може допълнително да подхранва насилието, вместо да го спре – и трите роли се поддържат взаимно (защото всъщност те се дефинират взаимно – всяка от тях не би могла да съществува без другите две).

За да се излезе от този омагьосан кръг и насилието да спре наистина, са нужни две задължителни условия:
1. Членовете на семейството съвсем съзнателно да поискат това.
2. Да са готови да осъзнаят какво всъщност се случва и всеки да поеме неговата част от отговорността.
Никакъв друг начин няма – поне според мен.

Това обаче се случва трудно и рядко. Дори единият да е готов, може другият да не е. Тогава първият може просто да си тръгне – теоретично (и логично). Но ако е още дете (или изцяло материално зависима от мъжа си жена) – очевидно няма как да стане. Друг е въпросът, че често жертвите на насилие развиват качества като ниска самооценка, безпомощно поведение – или в главите им е “имплантирано” вярването, че насилието е проява на любов. Или просто не разполагат с друг “модел” на живот. Като добавиш към това ролята на културата като цяло, навярно можеш и сама да си обясниш защо толкова много семейства (не само в България) живеят в насилие.

Към всичко, изброено дотук, със сигурност има и значение спецификата на правната система в конкретната държава. Не разполагам със статистически данни за различните страни, но е логично да се предположи, че в страна като Америка, където всеки може да осъди всеки за най-невероятни неща, повечето мъже биха се позамислили, преди да фраснат благоверната (от страх за собствената си кожа, не за друго). Докато в страни като България, доколкото ми е известно, законодателството функционира по друг начин – и повечето насилници живеят с усещането за неуязвимост и безнаказаност.

Между другото, жените също могат да бъдат не по-малко страшни насилници – просто женските “методи” обикновено не включват физическа агресия (поне не спрямо съпрузите им), поради което изглеждат измамно “невинни”. Но според мен жените могат да вършат не по-малко зловещи неща – с не по-малко зловещи последици. Жените могат например да малтретират партньорите си емоционално, психически и по толкова пасивно-агресивен и манипулативен начин, че мъжът дори да не разбере откъде му е дошло. А има и жени, които бият децата си – като по този начин отглеждат поредния бъдещ насилник/жертва, внушавайки на детето, че това е форма на общуване и напълно легален начин на взаимодействие.

Има една страхотна авторка, за която веднъж споменах в една тема на Гоусти – Virginia Goldner. Тя се занимава основно с насилието в двойката и има много интересни статии по темата. Впрочем тя разбива мита, че мъжете-насилници са винаги примитивни, нискочели и нечленоразделни “животни”, а битите жени – покорни, безлични и социално нереализирани “мекотели”. Според една нейна теория една такава двойка може да бъде от високо образовани, симпатични и добре изглеждащи млади хора – а насилието между тях винаги има сложна история с дълбоки корени в собствените им семейства. Статията май се казваше “Love and violence” – ако те мързи да търсиш или не я намериш, мога да ти я разкажа на бележка.

Та тъй…

Редактирано от Лилит на 26.06.05 17:51.