Май с всеки отделен партньор е различно.

В обичайното си състояние - разбирай, тотално самовлюбена - клоня към нирвана и не искам нищо. Но, когато някой успее да ме извади от равновесие, има два варианта.

Единият е да оставя всичко на другарчето. Било защото си имам по-интересни занимания от секса, било защото са ни много повърхностни отношенията, било защото толкова силно желая човека, че ме е страх съвсем буквално да не го задуша..

Вторият е, когато аз искам. Ще рече, че или имам абсолютно доверие в другарчето, или ми е напълно безразлично, или като по магия човекът ме е накарал да поискам да го искам.

Трудно паля. Все нещо ме съмнява, все нещо ме кара да размишлявам и да търся логики разни. Ако намеря - сексът отпада поради дискусия по намереното. Ако не намеря - пак отпада, защото нищо не може да се случва ей тъй на и без причина.

Обаче... накарат ли ме веднъж да поискам... хъм... кой тук някъде спомена за 166?...

*При толкова неща за еднократна употреба, не е чудно, че и хората стават такива*