Скъпа Niamh

Първо, нали тук си споделяме гледни точки. Явно те са различни. Явно ще ни е трудно да се съгласим с другите. Явно всеки говори на базата на личен опит, пречупен през собствените чувства и мисли.

Второ, опитах се да вникна в твоята история, но ако не съм разбрала добре какво точно ме питаш, моля те, напиши го пак.

Та... това, което разказа... като външен наблюдател, мога да го тълкувам така: мъжът ти е достоен Мъж, преценил си е ситуацията, НАПРАВИЛ е това, което е сметнал за необходимо. Взел е мерки, зачел е някакви чувства: твоите, неговите собствени, тези на детето... Какво значение има чии?
Дали го е направил от задължение - какво значение има? Той е направил избор, и се е придържал към него, доколкото разбрах, цели 10 години досега. Това малко ли е?

Моята теория не изключва възможността човек да се влюби отново. Аз не отричам факта, че една връзка, в която двамата се обичат И уважават, може да се изчерпа и да свърши.
Това, към което имам нещо против е начинът, по който парньорите се и ще се отнасят един към друг. Хубаво за вас, че е избрал да остане при теб, хубаво е още, че е имал достойнството да се удържи от секс, докато е с тебе. Хубаво щеше да бъде, даже и да беше избрал нея, че е зачел факта, че в момента е бил с теб, за да не се изчука. Даже и да беше те напуснал, нима не е с пъти по-добре да го направи по достоен начин, с открити карти? Не знам...

Смятам, че разбираш за какво говоря.

Достойнство или душа? Нима не е същото? Защо да разглеждаме личността на части? Ние сме сбор от всичките тези неща: сърце, душа, мозък, принципи, морал, гледна точка, достойнство и т.н. Можем ли да отделим кое ще бъде наранено при физическа изневяра или при нещо друго?

Пенчо много добре го е казал: без значение как и какво нараняваме у партньора - самият факт, че той е съзнателно наранен от нас си остава.
Остава и боли. Дали мъжът ти ще те набие, ще се изчука с друга, или просто няма да ти обръща достатъчно внимание - това са все неща свързани с чувства и доверие и уважение.

Считай, че приемам изневярата към мен като нещо ужасно болезнено. Дори и аз не мога да си обясня какво в мен точно се наранява - достойнство (по мое мнение майната му в ситуация на изневяра), сърце/душа (по-скоро това, от там идват чувствата, вкл. и на доверие). Ако на моя човек не му пука, че аз се чувствам нещастна от неговите действия, по-добре такъв човек далече от мен.

Много се оплетох, но идеята е, че изневярата е просто част от цялата картинка на отношенията в една връзка.

Относно твоите помисли за изневяра - можеш ли наистина да бъдеш сигурна какво точно ще нараниш - дали наистина САМО достойнството? И не е ли то все пак нещо, с което би трябвало да се съобразваме. Как може човек да бъде сигурен какво точно изпитва другия до нас? Ти самата казваш, че все още не си напълно наясно с причините защо твоят човек е останал при тебе. Те са в повечето случаи комплексни и не могат да се разчленяват.

Да вземем вече да зазграничаваме малко достойство/честолюбие от душа, а? Душа, сърце, чувства и т.н., все сълзливи понятия, които си пълним със смисъл както ни е удобно и според своята си житейска ситуация?

Защо? Защо съществува този негативизъм към "сълзливите понятия"?
И не е ли факт, че голата истина става видима като съблечем дрехите и кожата си, тя се крие там, вътре. Понякога си отива. Циниците (и аз вкл.) се опитват да запълнят тази празнина по един начин (като я отричат), а романтиците - като търсят начин да я запълнят. И двата вида се мъчат да намерят баланса на душевен мир.

Иска ни се да пренебрегнем факта, че душата има значение, но не можем да избягаме от него. Аз досега не съм виждала човек без душа. И без стремеж да намери баланса в нея между реалността и мечтите.

Спирам дотук.

Истината боли един миг,
лъжата - много по-дълго...