Моралът има една много важна и ключова роля - позволява ни да си говорим на един и същи език. Защото механизмите на общуване, с които разполагаме са неточни, и бавни. Поради това и хора с различен морал (например от различни държави и религии) трудно се разбират и бъркат в комуникацията си. Морала не просто е добро нещо, той е необходимост. Без него обществото ще се разпадне, а социалната ни еволюция, единствената, която ни дели сериозно от останалите животни ще се загуби. Най-необмислената бунтарска глупост е да се бориш срещу морала. Можеш само да се опитваш да го променяш, но така че голяма група хора да възприемат промяната. Иначе е безсмислена. А защо моралните ни правила са такива, каквито са? Те са се оформили след сериозни процеси на революции и еволюции. Търсени са механизмите за минимални конфликти и противоречия (не че няма). В много отношения, съвременният морал е изключително мъдър. Това е само като мисъл по отношение на морала.

Аз вече казах, в една връзка участват двама, и отношенията са доста затворени. В този смисъл не е важно какво си мислят другите, а какво си мислите вие двамата. И е безсмислено да оправдаваш с морала, или с бунтарството срещу морала или каквото и да е, действията си, които водят до нараняване на половинката, ако приемем, че нараняването е лошо (което е също въпрос тълкуван от морала, не е ли така?). Не можеш да оправдаваш действията си, с това, че партньора ти имал предразсъдъци. Ти си си го избирал. Вие двамата сте изграждали взаимоотношенията си. Ако има нещо, вината за съществуването му е не по-малко твоя, отколкото на половинката, морала или обществото. И щом го нараняваш, ако приемем че смяташ (поради лично приетите си морални норми) че това е лошо, вината е изцяло твоя. Всичко останало е лицемерие. Няма оправдание. Ако партньора ти е великодушен и ти прости, това не значи, че не го боли, нали? Би ли ти простил втори път? Ако сгрешиш втори път, съзнато, може би дори нарочно, това, че не си му казал, премахва ли факта, че би го боляло, ако разбере? Премахва ли риска да разбере? Увеличава ли шансовете да ти бъде простено? Ами ако го правиш през 3 дни?

Очевидното, което изказвам, също основано на морала ни, с който разполагаме за сега, е, че няма значение, какво, как, кога, защо, ако боли. И нямаш право да се надяваш на прошка, защото както и да е оправдана, единственият който може да реши да ти я даде е партньора. Но ако въпреки това, ти пак, нещо, някак, някога поради каквито и да е причини, направиш, положението няма да е по-добро. Може да бъде само по-лошо. И щом се случва, значи може би нещо не е наред. Най-вероятно у теб, в съзнанието ти, колкото и да се опитваш да се оправдаваш и да търсиш вината в другия, обществото, морала. Щом веднъж е станало, два пъти, сигурно ще стане още много пъти. А това са много болки, които ти държиш на заем, трупаш им лихвите и ще ги тръснеш някой ден на веднъж на твоя човек. Мислиш ли че той го заслужава? Ако не, защо го измъчваш? Ако да, не си ли ти един душевен садист?

Всичко това е казано хипотетично, нямам в предвид теб. Изказвам тези неща с идеята да обръщаме значение на нещата, които изказваме. Това, което ни се случва не е част от фоновия шум във вселената, дошъл от големия взрив. Ние си го правим сами. И това да си прехвърляш вината, на неодушевени и одушевени предмети, не я омаловажава. И аз не омаловажавам силата на прошката, но щом се налага да я има, тя индицира, че нещо не е наред. Прощаващия си поема риска, ако реши да запази връзката, поради причини, негови си (деца, мързел, страх от новия живот там навън, страх от промяна). Но има пълното право да прецени, че риска не си струва, пак поради свои си причини. А грешащия няма правото да разчита на прошка. Особено всеки път.

Съгласен съм че може да сгрешиш в преценките си. Но всеки сам си взима решенията и си носи отговорността за тях. Всеки сам си поема рисковете. Поемеш ли риска болката да ти се случи пак, вече носиш споделена вина, ако тя наистина се появи. И тогава се случват и две други неприятни неща, които аз предпочитам да избегна - започваш да уважаваш по-малко партньора си, както започваш да уважаваш по-малко и себе си. В този смисъл, много често, прошката, може да е грешка. По добре да сте приятели, които се уважават, но са разделени, отколкото да не сте никакви, само формално, двойка, и да не се и уважавате дори. Може би боли. Може би да не ни учат така в библията. Но това често е решение, при това често и добро.

Редактирано от бaт Пeнчo на 04.04.05 03:32.