Ако говориш за компромис, понякога е неизбежен. Знаеш, ситуации всякакви. Често душата е Претенциозна, а тялото Нетърпеливо. Съответно, Тя може да чака, докато То трябва да действа. Гворим за случаите, в които си имаме работа с Толерантна душа, склонна към зачитане неотложните Телесни потребности. Но без да е прекалено Снизходителна, защото тогава Тялото непременно пробва да се покатери върху главата на Душата, най-малкото за да си заслужи поредната доза "Разбиране".
Съществуват и доста Авторитарни души, непримирими към безкритерийния подбор на лесно изкушаемото Тяло. Тогава То има два варианта - Да се съобрази или да избяга от Нея /Абсурд ми се струва Тя да Го напусне. Представяш ли си: "Чао! Оправяй се без мен!" - това и най-Самонадеяната душа не би си позволила./ Първият вариант е компромис на тялото, а вторият - на душата. Проблемът е, че обикновено компромисът се стреми към компенсация - усетиш ли се принуден, рано или късно се втурваш към стоте кладенеца да мотивираш "полагаемото ти се". Когато тялото приеме нуждите на душата Си, без напълно да игнорира своите/даже и телата на монасите не правят изключение, подозирам.../, се получава описаният от теб момент - тялом с един, духом - при друг. Този компромис често е по-полезен или по-скоро - по-безболезнен от другия - да изфирясаш от душата си трайно.
......
Та, за статистиката: Била съм с партньор, който не ми партнираше по душа. Душата ми дълго време стоя без никого. Но си остана в мен.
Тялото и Душата ми са като Хензел и Гретел. Гретел винаги държи суха коричка в джоба си, в случай че се загубят.

"Човек подрежда косата си всеки ден. А защо не и сърцето си."