Имам представа, че когато си разделен именно от любимия човек, това те кара да виждаш колко различни от него и недостойни за теб са тези, които са близо до теб. Когато е далече въпросният любим човек си запознат с тревожността, че го няма, повтаряш, потретваш и превърташ в съзнанието си само хубавите моменти, които сте имали. Мисълта ти до такава степен е ангажирана с него, че очите ти не се спират върху тези, които са около теб.
С една такава насилена раздяла се развива собствен наивитет, който се поддържа като някакъв оглупял Сизиф - до пълна изнемога, но с нечувано упорство. Няма смисъл да се оптиваш да забравиш някой/нещо, което не трябва да отделяш от теб, пък какво остава да забравяш...
Че си е клише това за цялата вечност - клише си е, ама е истинта. Какво по-хубаво да боли, когато си отива/ш и да е страхотно, когато пак се връща/ш ?
Има нещо прекрасно в такава "любов" - поне според мен, аз примерно ужасно обичам да ми е хубаво и да ми е кофти едновременно. Някак пасивното щастие е доста тъповато и безсмислено, понякога. ![](http://i.dirbg.com/clubs/icons/smile.gif)
Скучно ми е само там, където ме няма.
|