Виждам, че думата „обич” се среща често в темата, затова искам да уточня: Жените, които съм обичал (и съм им го казвал), могат да се преброят на пръстите на ръката на някой доста разсеян стругаро-фрезист. 3-4, не повече... Толкова са и продължителните ми връзки, тези, които са били нещо различно от трупане на сексуален опит или инцидентно изчукване. Затова и не съм преживявал драматични раздели.
Мисля, че връзките между хората (както и самите хора, всъщност) умират основно по 2 начина – внезапно (поради стечение на обстоятелствата) или след дълго и мъчително боледуване.
В първия случай (когато единия от партньорите сменя средата, заминава за друг град или просто е срещнал „любовта на живота си”) финалния разговор е задължителен, макар че едва ли би могъл да промени нещо. Тогава той се явява по скоро надгробно слово на току-що починалата връзка.
В другия случай връзката се подлага на анализиране и диагностициране още при поява на първите симптоми. И ако тези опити за излекуване не са дали резултат, т.е. всеки от двамата е отказал да се съобрази с желанията на другия, започва креене и рано или късно иде момента, в който единия казва „писна ми вече”, а другия отвръща „ мии ..добре”. Към което май няма какво да се добави...
Според мен мястото на диалога е в процеса на развитие на връзката, а не след края и.
Като е казал Апостола: "Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и заедно да вървим, ако ще бъдем хора.."
Така мисля.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите