В човешката природа е заложено винаги да искаш повече (малко пепси израз се получи, но нищо :) ) - когато получиш всичко, няма какво повече да искаш. (това в идеалния случай; в реалния: ) Колкото повече от това, което искаш си получил, толкова по-дълго то те удовлетворява (в сми, толкова по-дълго време минава, докато му се насладиш на цялото и решиш да поискаш повече).

"Ако познаваш един човек изцяло, знаеш 100%..." - Фактически това е НАПЪЛНО невъзможно :) Човек дори себе си не познава на 100%. А иначе, също факт е, че колкото повече разбираш нещо, толкова повече го обичаш (щото основния мотив за любов извън биохимията е, че нещо/някой прилича на теб. Когато си склонен да се поставиш на негово място и да го разбереш в ~100% от случаите, близостта е толкова голяма, че почваш да го харесваш като себе си.)

"Много по хубаво е да има развитие - да откриваш всеки де по още едно хубаво нещо в партньора си и той да открива нещо ново в теб... " - Хубаво е да, но не виждам защо партньорът ти трябва да е грубиянин или дебил, за да ти осигури това преживяване. Всъщност ние обсъждахме изброените в първата тема качетсва. Кое от тях не ти харесва?

"Освен това човешкия мозък оценява кое е хубаво и кое лошо на сравнителен принцип..." - Е, мерси :), ама си мисля, че почти всеки на по 20+ години, вече има зад гърба си достатъчно опит за да прецени, кое е хубаво (не ми се вярва да е живял все на "топлото дето не е хубаво, щото няма с какво да го сравни" :)) ) Но това е оделен въпрос - на какъв етап от личното си развитие можеш да видиш хубавото за да го оцениш. В този смисъл донякъде си прав - ако на човек, който не е склонен да цени хубавото се представи дори и най-доброто нещо, твърде вероятно е той да се отнесе лековато и, в крайна сметка, да не го оцени. (Да му омръзне и да го захвърли ;) )

Карам да върви. - из Малки Обяви