|
Един слънчев съботен следобед се мотахме да помагаме на Вильо да си чопли старата Волга в гаража. Бяхме взели и по някоя бира, та да не е напразна скуката. Изведнъж на вратата цъфна Божо, нашият невинен приятел, който се ожени наскоро на бърза ръка след кратка, но бурна любов, почти стар ерген на трийсетина и нещо години. Видимо беше притеснен и се чудеше къде да гледа.
Спряхме важната работа, с която се бяхме захванали, а Вильо го запита:
– Биричка?
– Нямате ли нещо по-силно? – изстена Божо и се тръшна на щайгата.
Учудени, понеже беше заклет трезвеник, изкарахме запасното шипе петдесет и пет градусова хасковска анасонлийка, и му наляхме една водна чаша, да успокои топката малко. Божо удари яка глътка, грабна от ръката ми бирата и затисна с една още по-голяма анасонлийката, която не щеше да миряса в подпалените му вътрешности.
– Казвай! – помоли Чочо, който винаги иска да е в течение на нещата.
Младият ни приятел добави още две-три глътки, доляхме му, а той все още не бе готов да измрънка тайната. Поихме го час-два, накрая с пламнали бузи запита:
– Момчета, не мога да го правя повече от един-два пъти всяка вечер! Направо съм отчаян! – и за по-голяма убедителност хлъцна.
След продължителен размисъл пръв взе да го утешава Чочо:
– Бе да ти кажа, и аз съм така, ама сутрин. Вечерта като направя четири-пет, сутринта не мога повече от раз-два. Що не намалиш заранта, че да имаш повече сили вечерта?
Божо удари още две глътки от ракията, като не забрави да я захлюпи с биричката:
– Кво?
– Няма какво да се притесняваш! – успокои го Дидо. Аз правя точно като тебе – на сутринта ги правя четири-пет, вечерта едно-две са само така, за разпускане.
Мъката в очите на Божо като че ли нарасна от следващите няколко глътки, но му помогна да преглътне и моите съвети:
– От медицинска гледна точка е доказано, че най-добре е да са поравно – вечер три за стимулиране на кръвообращението и оросяване на мозъка, един вид подготовка за сън. ТОВА води до дълголетие. А сутрин пак три, за бодрост, здраве и работоспособност. Това пък води до увеличаване на доходите и намаляване на стреса.
Чочо го потупа по рамото и продължи:
– И гледай повече от седем-осем наведнъж да не правиш, че ще й писне и ще те изгони точно както би изгонила някой льохман, който се опитва да мине метър с два-три пъти.
Божо дръпна яка доза, за да се заслуша в Дидо:
– Слушай, внимавай и колко е дълго. Ако е късо, файда няма, а ако е дълго, й досаждаш.
Тук нямаше как да не се намеся:
– И гледай паузите да не са много дълги. Заспи ли в паузата, спукана ти е работата!
Божо пак изсмука от двете шишета подред, изгледа ни унило и изфъфли:
– Ми ас са си хода, меси за посерпкаца...
Виждайки, че не е оставил почти нищо в шишето, го последвахме, а след няколко пресечки и го носихме до тях. Подпряхме го на вратата на апартамента, звъннахме и избягахме надолу по стълбите. Чу се отваряне на врата, “Ах”!, тупване на нещо мърморещо на пода и гласа на Надя:
– Господи! Какво ти се е случило? Та ти не близваш мастика!
***
След няколко седмици Божо се зададе пак към гаража, помъкнал бодро голяма картонена кутия под мишница.
– Здрасти, момчета! Хубаво ме изпързаляхте миналия път, но ме накарахте да се разбера с жената, сега всичко е тип-топ, ето ви за благодарност един стек “Каменица” от нас!
Брей, младоженецът наистина не беше пестил мангите, кутиите бяха по половин литър.
– Хайде, довиждане, що не ми казахте, че тази схема се правила през ден, бе? – и замина, весел и щастлив.
В гаража настъпи мълчание. По едно време Вильо се обърна към Дидо:
– Бе ти колко...?
– Няма да ти кажа! – сопна се Дидо и се загледа в стека. – Що им трябва да ги слагат в кутии?
– Предпочитам обикновено светло в шишета – призна Чочо и впери презрителен поглед в най-близката бира.
– Аха, – допълни Дидо, – тия в кутиите имат вкус на желязо.
– Освен това – допълних, – като ги отваряш, се напръскваш целия.
– А можеш да си нарежеш и устата!
– И някакси гадно се изпотяват. Не е като при бутилките.
– Пък като се чукнеш, няма никакъв звук...
Направихме на пух и прах тенекиените бири, турихме стека в ъгъла на гаража, покрихме го с една стара черга, като се замечтахме кога ли ще дойде времето, че да почнат да се надуват и гърмят от само себе си, и да се отървем от тях. Отидохме, купихме каса светло в бутилки, отпихме по малко, но и то не ни хареса, с голям зор допихме първото шише...
Има дни, когато и пиенето не върви.
|
ХАРМОНИЧНИЯТ ПОЛОВ ЖИВОТ
