Ето това е вълкът, а не тоя дето е преметнал крак връз крак:

Миризмата ... Тази миризма ме подлудява, дразни ме. Завивиките ми миришат на студ, на снежна гора, на бяг и на мокра козина. Миришат ми на него. А той е вълк.
Винаги съм искала мъж - злодей, звяр, диво животно, някой с който да се надбягвам в пустошта. Трагедията е, че аз съм Ловец, а не Дивеч. А една истинска жена е Дивеч, но Дивеч, който си избира Ловеца.
Трябва да махна тая миризма от кожата си. Не искам да си спомням за миналата нощ. Сега искам да съм сама. Топлата вода ще измие спомените и ще заглуши мислите ми. Да ... обожавам водата, която се стича по тялото ми. Тя е нежна. Чудя се нежността слабост ли е или сила. Все едно, каквото и да е, тя не включва алкохолната нежност. Срам ме е! Аз, Ловецът, се оставих да ме уловят. Но няма да си спомням. Сега вече съм свободна. Трябва да съм свободна, поне трябва да се освободя от мислите си. Трябва да заспя ...
Събуждам се жадна и с натежала глава. Нощната тишина е хладна и същевременно задушна. Сънувах ... губят ми се парчета от цялата картина. Знам, че бях силна, свободна, сама. Тичах на воля в снежна пустиня и усещах топлата кръв да блъска в главата ми. Всичко, което се простираше до хоризонта беше мое. Внезапно се улових, че го чакам. Някаква птица се изкикоти. Или заплака?
Знам, че съм хубава, тревожно хубава, но съм цинична и изглеждам силна, защото съм груба. Все едно. Не вярвам в него. Хубав мъж. Празен мъж - без рани, без болка, без страст. Но такива са вълците - прекрасни животни, които не могат да изпитат щастие от огъня, защото са обладани от свободата.
Отново е ден. Грим, вкус на кафе, цигара и мъгла. Още преди да се събудя разни хора хвърлят в лицето ми панаирните си усмивки. Колко са грозни в радостта си! Задържам дъха си и отново е вечер, натежала от смисъл, черна, лъскава, гъста. И отново се улавям, че го чакам. Проклета да съм!