... как можеше човек да има толкова лица, да се удвоява и умножава, да води непрекъсната борба и с доброто, и с лошото, и с враговете си, и с чувствата си, и най-вече със себе си. Това несъмнено можеше да прекърши въже от стомана, камо ли един човек, нищо и никакъв...

– Да. Разбира се... – долетяха отнякъде тихи думи. – Познавам го.

Майката се изненада силно, а после се вгледа решително в лицето на началника. Той продължи, загледан в бръчките на нейното лице:

– Наистина ти описа едно дете, което навярно някога е съществувало. А аз в тия описания виждам един мъж, който търсих дълго. У него няма невинност, както може би и у всеки друг човек, но аз разбрах за кого питаш. Косата му не е много буйна, тъй като вятърът по тия места е прашен. Тя е напластена като намазана с парафин. А ръцете му съвсем не са така нежни. Чувал съм да казват, че с тях може да удуши всеки свой враг. Но въпреки силата си, той разчиташе предимно на хитрост и поради това бе много опасен. Всички, които не подходиха с необходимо внимание – пострадаха... Очите му също не бяха безгрижни. Мога да се закълна, че в тях видях страх. Но – началникът продължи – имаше и още нещо, по-силно от всичко останало, то бе, може би, някакъв непреодолим копнеж за подвиг...
Майката слушаше и не можеше да повярва. Тя изобщо не разбираше за какво говори този, иначе разумен човек.
– Тъй като бяхме врагове – продължаваше тихо началникът, – аз го опознах по-добре от другите хора. Така се досетих кого търсиш. . . И макар да го сварихме неподготвен, той успя да погуби един войник от моите, преди да падне...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите