Толкова е елементарно да се пишат умни неща, това почти всеки човек го може. Няма никаква стойност, но е най-лесното и затова почти всички го правим, а и защото обичаме да се заблуждаваме и опияняваме. Екзюпери, Коелю, Букай, все приятни неща за четене, но след няколко месеца, единственото нещо, което си спомням от книгите им е само това, че са ми харесали.
Мъдростите са статични, те отравят живота, защото нямат нищо общо с него, нищо не може да има нещо общо с него, той непрекъснато се променя и все едно, че го прави заради това да ни убеди, че не сме в състояние да го определим, а само да бъдем удивени. Сто години самота е толкова истинска и чиста книга, че все едно е жива, тя не ангажира с нищо, не ти казва нищо, само те води и ти показва разни неща, които те завладяват, а след миг вече са останали някъде в миналото, дошло е нещо ново, а читателят още не е готов за това и се побърква от носталгия, която съвсем неусетно преминава в някакво друго чувство. Има и мъдрости, които ми харесват, но те не са много, а и са доста прости.