С пълен член се членува подлогът, както и всички негови определеня- съгласуваните, обособените, сказуемните, приложенията.

Съществуват два практически начина за откриване на подлога или за определяне функцията на думата, в чието членуване се съмняваме.

Първият е като заменим съмняващата ни дума или словосъчетание с Той- това всички го знаят. И ако думата или изразът могат да бъдат заменени, използваме пълен член.

Второто практическо правило за откриването на подлога е като променим формата за число на думата- от единствено в множествено или обратното. Ако при тази промяна се промени и числото на сказуемото, за да се запази граматичността на изречението, то думата е подлог и следва да се членува с пълен член.

Ето го и твоя пример:
Първия път скочи повече, а втория- по-малко.

За сказуемото не се съмняваме- то е скочи. Знаем и кой е скочил- ти (той, тя, то). Ако заменим ти... с ние, виждаме, че сказуемото става скочихме, тоест съгласува се с подлога, който се подразбира. Сега изречението ще изглежда така:

Първия път скочихме повече, а втория- по-малко.

При промяната на сказуемото първият път не се промени, както и вторият. Затова ги членуваме с кратък член.

А ето го и втория пример:
Единият път изразът ти е правилен, другият-не.

Спорът е дали единият път и другият път се членуват с пълен или кратък член. За целта променяме двата израза от единствено в множествено число и изречението ще придобие следния вид:

Едни пъти изразът ти е правилен, други- не.

След настъпилата промяна в изречениет, сказуемото не се промени. Ако обаче изразът стане изразите сказуемото също ще се промени- изразите ти са правилни. Можем да видим и как би изглеждало изречението сега:

Единия(т) път изразите ти са правилни, другия(т)- не.

Смятам, че само изразът е с пълен член, а единият и другият- с кратък.