В тъжни дни ли съм роден,
тъжни пътища ли съм ходил –
та не помня, и до днешен ден,
мен какъв ли жребий е редил
Животът, своя коловоз кога извил?
Затуй се взирам всe натам...,
че казаха със сълзи някой ме умил;
да не би от старата икона
във малкия ни къщен храм –
предсетил моята безподслона –
Животът да е плакал сам!
Ваклуш Толев
/Учителят на Мъдростта/



ОСЪДЕН НА ЖИВОТ
синопсис за докумантален филм
/съкратено/

Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува;
Да бъдеш силен, когато невежеството се надсмива
и да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.
Тогава непобедна ще бъде твоята ръка
и с тебе път надежден ще ходи хорската съдба!”
Ваклуш

Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна, а изживяна истината!
Проблемът за защита правата на душата не е следствие на някаква алюзия на мисълта, а реална човешка потребност на едно живяно битие. Както мидата от песъчинката прави перла, така ще станем свидетели на утробното носене на идеи, които са повече от времето, в което са родени. Проблемът е посветен на човешкото достойнство, което не е родило озлобление и реваншизъм, а напротив - приложна мъдрост, която търси отговорност и призовава за съвест.
Както всяка форма си има своя гръбнак, така и в случая, носещата система ще бъде горенаписаният стих, който е плод от дървото на многото преживяно. Той съдържа концентрацията на една активна будност, на една овладяна смелост, на сила, която може да прости и мъдрост, която трасира пътища за бъдеще.
Седемдесет и девет годишният Ваклуш Толев е живият свидетел на мракобесието, “истинското време на народните врагове”. Героят ни е само на 21 години, когато бива осъден на смърт, но прекарва 12 години по затвори и политически лагери.
Краткото въведение към “онова време” ще е неизбежното начало на разказа ни. Щрихиращ микс от черно-бели картини, свидетелстващи за годините на разразилото се злокобие. Средата на миналия век, когато цивилният живот е в униформата на класовата утопия, а затворите се готвят да посрещнат “високите си посетители”.
Разказвачът ни връща картини от унижението на един народ, който е накаран да пее песен, докато посредствеността окупира министерства, а интелигентът е облечен в райето на каторгата.
Полюсите губят своя магнетизъм, а компасите на човешките ориентири за добро и зло са лишени от стрелките си. “Спокойно” е, но е шумно. “Радостно” е, но се чува погребална камбана. Ще завали и дъжд, за да отмие престъпление.
Камбаната се движи, но вместо звън се чува: “Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива.”

Съдът признава подсъдимият за виновен — “враг на народа”. Присъдата е “СМЪРТ” и за назидание, какъвто е обичаят да се прави отвреме на време, са пуснати да гърмят високоговорителите в залата. Нашият герой има правото на последни думи. Осъдителите си мислят, че е смазан от присъда им, но за техен ужас той изрича: “Идейна борба с комунизма до пълно унищожение!“
Съблазанта не закъснява: “Много си дързък, за да те убием. Ще те задържим, за да те пречупим.”
Мястото на затвора е срещата му и с овластения страх в лицето на тези, които се опитват да го прекършат. Тогава в логична последователност идва поредната дързост: “Да си смел, когато овластен страхът тронува.” Следват редица смени от затвор в затвор, от срещи на съдби със съдби. Около му винаги е имало множество хора, които са изпитвали потребност от контакта с него. Още на 21 години когато е бил, е учудващо как зрели мъже, на възраст по 40-50 години, от тогавашния културен и политически елит са уреждали помежду си списък за реда на тези, които в затворническия кръг ще обикалят заедно с него. Библейски звучащото, че хлапакът учудил мъдреците в храма.
Написва десетки драми и поезия в затворническата килия, но при последната си спирка в Белене, преди да излезе изгаря по-голямата част на кладата на миналото. Така той освобождава пространство в душата си за идващото бъдеще.

След 12-те години “гостуване” по различните затвори, героят ни не само не отхранва омраза към невежеството, но дори ражда потребност да сезира органите на световната съвест — ООН за премахване на думата враг от социално гражданските отношения. “Можеш да имаш противник, но не и враг, защото враждуването е социално проклятие”, казва Ваклуш Толев. Може би не по-малка надмога в идеята за прошка е твърдението му, че “няма страдание, има развитие”. Това е изява на осветено поведение, което не се е изкушило от волята за мъст към този, който те е поругал. Това е приложена добродетел, а не само изповядване на такава, която не е имало възможност да бъде проверена в огъня на живота.
Логично е да следва поредната дързост — не да похулиш, а: “Да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.”

С досие “НЕПОПРАВИМ”, много трудно, като “враг на народа”, успява да завърши в автономния тогава Богословски факултет, като взема петте години само за 18 месеца. Това не е никак чудно, като се имат предвид свръхкачествата, които проявява през целият си път.
По-късно бива библиотекар в Пловдивската митрополия. Там създава първата в България иконна изложба. Може би сблъсъкът с богословието е пътят, на който идва другата идея в защита правата на душата. Той пледира включване към Хартата за защита правата на човека на нова клауза, която да защити правото на душата от отравяне чрез духовно проклятие каквото е “анатемата”. Тя не е догматично приложна, а уставно внесена в Църквата.

Като завършек и следствие се явява и фразата: “Тогава непобедна ще бъде твоята ръка и с тебе път надежден ще ходи хорската съдба!” Понастоящем Ваклуш Толев е един от най-големите проницатели на историята, религите и мистичните учения. Той е и един от най-чаканите гости, що се касае за културния живот на десетките културни домове и читалищата в цяла България...