|
|
| Тема |
 'Сънища' |
|
| Автор |
hose (dao) |
|
| Публикувано | 14.02.02 15:08 |
|
|
|
Сънища
Бременна е. Невъзможно. Година… не, много повече. Разделени. Мълчаливо откъснати.
- Здрасти!
Проговори му. Странно.
- Ка… какво…
- Да.
Усмихваше се. Изгуби способност да преценява. "Твое е." Каза му го без думи. Направо дълбоко вътре в него. Светът пропадна. И отново се събра. Ходеха. Всички ги гледаха. Кои всички? Те. Добре…
Прегърна я. Тя също. Отдавна изгубено чувство.
- Кога…
- Скоро.
Погали го. Изглеждаше стреснат. Объркан. Седнаха. Седна в него и го прегърна. Както винаги. Маса. Хора. Обсъждаха… тях. Погледна я. Седеше до него. Докосна корема й. Невероятно. Обгърна я цялата. Тя се смееше.
- Защо… тогава… стана… се разделихме…
- Защото…
Отговори. Не разбра отговора.
- А…
- Последният път.
Не можеше да устои на усмивката й. Пак я прегърна. Последният път… Спомена странно потъна в съзнанието му. Изгуби се. Трябваше да се сети! Да… спомни си. Усещането.
- Какво… ще… правим…
Налегна тишина. Всички отново ги гледаха.
- Детето е наше.
- Но… нямаме… не мога… аз… нямам нищо.
Усети нечии погледи. Втренчено го наблюдаваха. Заблъска с длани по масата.
- Точно тук ли трябва да го обсъждаме…
- Нека се разходим.
Тръгнаха надолу. Нежно я прегърна. Тя също. Сблъскаха се. Дребен мъж понечи да я удари. В корема. Извика. Ръката спря. Неговата към лицето на нападателя също. Размениха нещо. Отдалечиха се. Цинично изруга след тях. Обърна се. Погледите им се срещнаха. Ясно син поглед го пронизваше. Накрая отстъпи.
- Хайде. - нежна ръка го хвана.
Продължиха надолу. Опитваше се да обясни.
- Не искам… и то да се мъчи.
- Няма. Защо…
- Виж! Виж какво става… този свят е ужасен. Заклех се да не създавам дете което да се мъчи.
Падна на колене. Плачеше. А тя тихо изчезна.
Влезе в стаята. Спеше сгушена. Наведе се и я целуна. Събуждайки се го прегърна. Стиснаха се в обятията си. Тя отново бе както я помнеше. Непозната жена носеше бебе. Остави го. Усмихна се. Изглеждаше малко и сладко. Докосна леко малкото носле. То се засмя. Вгледа се. То ходеше само. Взе го на ръце. Тежи.
- И всичко това е било в теб?!
Всичко изчезна в тишината на мрака.
Лежеше по гръб. Непознат седеше до него. Говореха. Наоколо бе тихо. Отпи от горещата чаша в ръцете си. Зелен чай.
- Защо… защо сънувам?
- Оставя невидим отпечатък в съзнанието ти.
Непознатият говореше спокойно и непринудено. Излъчваше особено чувство. Дълго го напътства. Посегна към чашата. Нямаше я. Луната тихо блестеше в нощта. Прегърна възглавницата и уморено заспа.
| |
| |
| 
|
|
