+1

Днес се зазяпах в 2-ра серия на Властелинът. Не че не съм го гледал не малко пъти преди, не че не съм чел книгата и не че това за което пиша сега изобщо е се вписва с въздействието на творбата...

Изключително много се впечатлих от това как ентите не можаха да стигнат до истината макар, на събора си на дълго и нашироко, с много думи и размишления се опитваха да достигнат до нея, но в крайна сметка взеха грешното решение - да не се намесват, защото това не е тяхната война... Обаче, обаче, когато Дървобрад видя изпосечените си събратя, пъновете останали от някогашната гора и и някогашните му приятели, и когато нададе онзи пронизителен енто-тавърски звук, неговият стон стигна до сърцевината на всички. Хиляди, дестки хиляди думи не винаги уцелват. Размиват се в морето от злободневие и дребнотемие, в стемеж за себеизява и още малко чуждо внимание... Един (с)тон понякога казва повече.

Ницще е признат блестящ стилист. Изключително въздействащ най-вече с провокативния си начин на писане, каращ хората да се замислят над думите. Е ако узнаеше някак си какво цитатничество ще падне и свободни интерпретации по мрежата и стените и... може би щеше да вие като ент от отчаяние...

Каква е връзката му с Властелинът ли, ами много по-директна отколкото си мислим понякога: По памет (и малко преиначено):

«Ти който се бориш с чудовища, пази се сам да не станеш такова и внимавай, защото колкото повече се взираме в бездната, толкова повече и тя се взира в нас [= прониниква в съзнанията ни...]»

Саруман, а така съшо и Денетор (бащата на Боромир и Фарамир) се взират в злото чрез

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите