|
Здравей Витал, драго ми е да те видя!
Не че искам да споря с теб, но човек колкото повече се опознава и приема, толкова по-лесно се доверява и допуска другите до себе си. Ноооо, нека уточня, преди да си палнала фитила. Ще се постарая за краткост, макар да е доста трудничко.
Опозналият се и приел се човек, допуска всички до преддверието, защото нищо човешко не му е чуждо и е наясно, че само богове биха опазили вътрешността ни, особено ако тя зависи от вътрешността на другия. Защото е на ясно, че за да остане жив, всеки включва инстинкта за самосъхранение, а това изключва вероятността, да съсипе себе си, за да ни спаси/на такива хора, не напразно се казва че са светци и са единици на милиарди население/.
Относно масовото отношението към вътрешното:
Има хора, които приемат всичко което притежават, за "вътрешност". За това смятат, че притежанията им са тяхната същност, а всъщност им липсва такава.
Както има хора, чиято вътрешност е като вулкан, поради липсата на опознаване и приемане на себе си. Те са оставили отворени вратите към своята вътрешността, по простата причина, че те самите не са я посещавали никога, за да я затворят. Обаче, споменеш ли им какво е там/защото си влизал и видял/, те те изпепеляват с обиди, ненавист и прочие вулканична маса, като те обявяват за лъжец и еретик. Те са богоподобни, как можеш да ги принизяваш до прости хора.
Както има и трети вид, които са отворили вратите и приканват да им помогнеш. Да влезеш с тях и да им покажеш кое как, защо и поради какво. Обачееее, направиш ли го, започват да те обвиняват, че ти нищо не разбираш, че това не е така, че онова не трябва да е по начина по който казваш, без значение, дали това противоречи, на природни и житейски причини и следствия. Започва едно вменяване на вина, как те били допуснали до най-съкровеното, а ти всичко си развалил и т.н. и т.н.
Мога да продължа без край, но от всичко става ясно, че вътрешното е КУТИЯТА НА ПАНДОРА!!! Искаш ли да влезеш, трябва да се простиш със себе си и да оставиш да бъдеш моделиран по чужди изисквания.
Реално, нито един опознал и приел себе си, не желае гости във вътрешното си. То е неговата същност и е това което е, защото там влиза сам /малко като в тоалетната /. И отношенията му с другите, стават леки и ефирни, защото действието с тях се развива в предверието, а там нищо не може да застраши неговата същност. Каквото и да направят другите, то ще е човешко и разбираемо и ще разруши само онова, което същността ни може пак да възстанови, като го приеме за ново предизвикателство /смяна на интериора, примерно/. Така, врагове няма /освен тези, които посягат на физическото тяло със зла умисъл/, а само хора предлагащи нови предизвикателства. Ако не ги допускаш, ще тънеш в скука и еднообразие.
Т.е. колкото и да не им се иска на повечето хора да го приемат, идеалните взаимоотношения не са допускането на Х в нашето вътрешно и трансформирането му в нещо, което и на нас не ни е ясно какво е всъщност /защото няма как друг да ни допълва в нашата вътрешност, там сме само ние самите/. Идеалните отношения са между два индивида с изградено и капсоловано вътрешно, с много прилики между тях. Колкото повече прилики, толкова по-близки отношения. "Моята половинка", означава, че имаме с Х 50% прилика на същностите. "От една кръвна група сме", означава, че Х имаме голям процент прилика на същностите. За това, много добър съвет е, да си търсим приятели с "нашата лудост". Познаването тогава не идва от това, че Х и У са си ровили из душевните дупки и са до ушите в мизерията която е вътре, а имат толкова общи черти, интереси и т.н., че това ги прави като душевни близнаци и не им е нужно да ровят, за да знаят как е там. "Сякаш те познавам от цяла вечност".
Точно поради това, призиви от рода на :"Опознай ме", "разбери ме", "Виж моята същност" и т.н. и т.н., ми приличат на призив на зомби. Ела да унищожа твоята същност, за да сме си еднакви. Ако имат същност, то тя ще се вижда, защото колкото е по-осъзната от самите тях, толкова по-видима е за околните. Щом трябва да я търсиш, значи трябва да отвориш кутията на Пандора и да си готов за саможертвата.
Съжалявам, но с това изобщо не мога да се съглася:
Доколко може да се има доверие на един човек може да се прецени по поведението му: искрен ли е, изпълнява ли обещанията си, последователни ли са думите и действията му, последователен ли е в отношенията си с различни хора, доколко е правдив със себе си и другите...
Тук бих попитала: Спрямо кого?
Доста манипулативно изказване, търсещо шарани. Бъди еди какъв си и ще те приема. И всеки душевен пластелин, ще ти се кичне, за да ти се доказва. Което е ужасно уморително, но и признавам, доста царствен похват. Сигурен начин, да си вечно заобиколен от обожатели и сателити.
Доверието е доста сковаващо нещо. Не бих си го причинила дори на себе си. Да си имам доверие, че утре ще изпълня еди какво си? А ако утре се променят обстоятелствата и друго решение е по-добро от днешното и аз изпълня него? Няма да си имам доверие, защото не съм си удържала на обещанието? Винаги ли знаем кое е най-добро за самите нас? Ако Х направи нещо, което не очакваме и е различно от това което ни е обещал, само защото е видял, че ще ни донесе повече и по-полезно, какво правим? Анатемосваме го, само защото не можем да виждаме в бъдещето и не можем да видим това което той е видял? Колко пъти в живота ни, се е случвало да осъзнаем, че Х, У и т.н. "Беше прав, когато ..."? Как точно, без позицията на времето, можем да съдим и даваме присъди? А ако е сбъркал? Кой не греши от добри намерения? И това ли е за наказване? А колко пъти: "Вместо да ни извадят очи, ни изписват вежди"? Да им се сърдим ли за добрината? ... Колкото повече опит, колкото повече опознаване, толкова по-толерантен и приемащ и толкова по отворен към другите и техните слабости.
Хайде стига, че пак чаршафче още с поздрава.
И пак да кажа, че ми е драго да те видя. Ти си ми любимия "враг".
П.С.
Чела ли си "Скълдъгъри плезънт" поредицата?
|
Re: Кой има по-големи изисквания [re: Vitalite]
