Здравей мила Д. Няма да ти давам съвет. Ще ти разкажа нещо. Премери го на кантара. На отсрещната страна са мненията: Щом сте заедно, значи държи на теб....Няма разлика дали сте женени или не сте, щом се обичате...Ей ме на, живея без подпис, пък виж ме колко съм щастлива - поверил ми е парите, доверието, болките си...бла, бла, бла.
За разлика от теб аз изкарах 9 години с един мъж. Самозаблуждавах се, че щом сме заедно и се обичаме, нищо друго няма значение. Бях се оставила на течението (това май ти звучи познато). Всички познати знаеха, че сме заедно и ни възприемаха като идеална двойка. Той също казваше: Защо ни е да се женим? Каква разлика има? Виж колко ни е хубаво в момента....
Може би точно тази реплика е трябвало да ме подсети, че за него нямаше "утре". Имаше само "днес". Но ние бяхме заедно толкова дълго време, че не се замислях над тези неща.
Един ден разбрах, че съм бременна. Съобщих му го, убедена, че щом се обичаме толкова, би трябвало да е щастлив, колкото мен. Реакцията обаче беше: Гледай там да се оправиш. На мен ми е рано.
Как така рано? Девет години нищо ли не са? Кога ще му дойде времето? Идеше ми да вия от болка, задавайки си тези въпроси. Три месеца живях в ада - молех се в името на всичко, което сме изживяли заедно, да не ме оставя сама в този момент. Той обаче не искаше да прави компромиси. Така схващаше ситуацията.
Стигнах до дъното. Отидох да говоря с майка му, не знам изобщо на какво съм се надявала - знаеш поговорката "Крушата не пада по-далеч от дървото". Тя през всичките тези години много държеше на мен. Поне аз така си мислех - сега знам, че е било лицемерие. Тя ми каза: Вие сте големи хора, пък и толкова време сте заедно. Може да не ви е било писано. Няма да се меся, че нали го знаеш какъв е своенравен. Ще вземе да ми се разсърди...Като майка бих те посъветвала: абортирай. Пък после ще продължите да сте си заедно.
Беше ми изключително трудно. Исках детето, исках и баща му. Но той ми даде да разбера, че не мога да имам и двете. Когато тръгнах да абортирам, той не беше до мен. Дори и в това ме остави сама. После ми каза, че щял да се чувства зле да ме гледа в този момент, затова...
След аборта изпаднах в кома - не ми понесе упойката. Изживях това, което в книгите се описва като клинична смърт. Това беше краят на една връзка "по течението". Като се оправих, "любимият" дойде да ме види. Беше свикнал да има до себе си една отстъпчива жена, която в крайна сметка винаги се съгласяваше с него. Не ме позна - бях станала твърда и безчувствена като камък. Тогава този толкова силен и неотстъпчив мъж се разрева: Какво направих? Как можах да ти причиня това? Прости ми. Върни се при мен. Ще направя всичко, което поискаш, само и само да продължим да сме заедно....
Трябваха ми години да превъзмогна случилото се. Девет години не са никак малък период. Хвърлях се в хаотични връзки, омъжих се за човек, когото не обичах, разведох се....Сега за пръв път знам какво искам в живота си не изпитвам грам съмнение как да постъпя. Срещнах чудесен мъж, който ме боготвори, а и аз него. След толкова експерименти разбирам значението на любовта. Тя е: спокойствие, увереност, уют, топлина, доверие, приятелство, уважение. Човекът, за когото се омъжвам ме кара да съм благодарна на съдбата, че ме подложила на тези изпитания.