Бъдещата съпруга? Хехе Аз съм "приятелката ми" - бивам удостоена с един бегъл поглед от братовчеда, след което забравя за моето съществуване. Казвам си името и той не се опитва да го запомни. "Приятелката" за него значи, че съм се озовала там на това място по някакво случайно стечение на обстоятелствата и че като се видят следващия път, вероятно няма да съм там.

Виж ако ме представи като "бъдещата съпруга", щях поне малко по-обстойно оглеждане да получа, и може би името ми щеше да има някакво значение :)

Съгласна съм, че ситуацията е куца.
На мен специално ми е криво.

Дори като попълвам документи - скучни, формални, бюрократични документи - ми е едно чоглаво да слагам кръстче в полето "single". Каква сингъл съм аз, като от 6 години живеем заедно в общ дом, с общ бюджет, в наше си семейство, в което ние взимаме решенията. Криво ми е да се наричам сингъл, а нямам право да се нарека омъжена - затова трябва да си кривя душата, като попълвам тия документи, и ми е неприятно.

Признавам ги тези неща, виж, не се притеснявам от тях.
НО!

1. Мнението на третия братовчед ли трябва да бъде водещият мотив, който да накара мъжа ми да се ожени за мен?
2. Бюрократичните формалности ли са тези, които са достатъчно важни, та да послужат като мотив?

Тези неща ли са по-важни, или неговото отношение към тази форма на изразяване на... любов, сериозност или каквото и да е там.

Ето, на мен ми става "леко чоглаво" в тези ситуации; на него пък би му станало "чоглаво", като си се представи в стегнат костюм, и "супер неприятно", ако трябва да е в центъра на голямо събитие с много хора.

Но това не е важно. По-важното е, че на него би му станало ужасно тъжно, ако аз държа той да заяви любовта си към мен пред непознат човек, за да повярвам в нея чак тогава...

Като сложим неприятните усещания на везните, неговите натежават.

Махни "чоглавото", то е суета - и моето, и неговото. Двете ни суети биха се уравновесили и тогава е въпрос на това кой е по-склонен на компромиси, та да отстъпи (не трябва да е вечно единият, и в никакъв случай не трябва да е "по подразбиране" мъжът - откъде накъде - просто защото нас са ни учили, че сватбата ни се полага по право ли?!).

Но неговото разбиране за това, което има между нас, ще бъде разклатено из основи, ако аз заявя, че не вярвам в него. 4е не вярвам в неговата любов, в неговата сериозност, в неговия ангажимент към мен, АКО не ги каже пред... някого си. Да поставя авторитета на непознати хора пред неговия. "Като го казваш на мен, не вярвам; кажи го на лелката в ритуалната зала, за да повярвам" - ?!?!

За това говоря.
Да не поставяме собствената си суета (която не отричам) пред по-важни неща.
В крайна сметка всички сме продукт на възпитанието, което сме получили. Нас са ни възпитавали, че сватбата е равна на сигурност, затова вярваме в тази... така опасна илюзия. Мъжете се объркват от това, каква сигурност по-точно очакваме ние те да ни дадат? Какво се очаква от тях да направят, което не правят и сега?

Да напуснеш мъж САМО заради това, че не иска да се ожени за теб, е... как да кажа... да поставиш собствения си каприз (да, това е каприз, защото не ти вреди и пречи по някакъв начин - ако живеехме в друго време да, но в съвременното общество не ти вреди) на предно и по-важно място пред всичко онова, което има между вас.
Ами значи толкова е важна любовта ви за теб.
Ако съм мъж, ще си помисля, че като отстъпя сега, в един момент любовта ни би се оказала по-маловажна за теб и от новата розова шапка, която си си харесала и държиш да си купиш.
Защото не умееш да правиш разлика между суета и нужда, не разбираш реда на приоритетите между каприза и вярата.
Защото не познаваш мъжа до себе си.
И защото си първата, която се отказва от любовта ви - като я подкопаваш с недоверие.

No power in the 'verse can stop me!